Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

— А вие? Какво е вашето мнение?

— Лично аз смятам, че става въпрос за бомба, която може да се побере в куфар. Мисля, че трябва да приемем, че са разполагали с по-добре подготвени от Чокър и Крю специалисти.

Президентът поклати глава.

— Какво още можете да ми кажете?

— Двете части на заряда са били отделени и добре екранирани след инцидента, тъй като никъде не можем да намерим следа от радиация. Вашингтон е голям град и заема обширна площ. Имаме си работа с пословичната игла в купа сено. Най-добрите ресурси от местните, щатските, федералните и военните органи са мобилизирани, освен това разчитаме много на военните бази около Вашингтон. Градът в буквалния смисъл е залят от сили за сигурност, образуващи огромна мрежа.

— Разбирам — каза президентът и се замисли. — Ами идеята ви, че всички тези мерки могат да накарат терористите да насочат оръжието към по-малко охранявана мишена? Цялата страна е в състояние на паника, при това с всички основания.

— Хората ни обсъдиха въпроса подробно — отвърна Дарт. — Вярно е, че съществуват много други мишени, които могат да се окажат привлекателни. Само че според всички индикации, с които разполагаме, терористите са насочили изцяло вниманието си върху Вашингтон. Експертите ни по психология на джихадизма твърдят, че символичната стойност на атаката е много по-важна от броя на убитите хора. А това означава атака срещу столицата на Америка. Аз самият продължавам да съм убеден, че мишената им си остава Вашингтон. Разбира се, хората ни във всеки по-голям американски град са вдигнати на крак. Мисля обаче, че ще е сериозна, много сериозна грешка да се изтеглят сили от Вашингтон, за да се отговаря на някакъв хипотетичен риск в друг град.

Президентът отново кимна, този път по-бавно.

— Разбрах. Искам обаче хората ви да набележат конкретен списък знакови мишени в други градове и да съставят план за защита на всяка от тях. Американските граждани вече направиха такъв списък с краката си, така че се захващайте за работа. Покажете им, че сме решени да защитаваме всичко. А не само столицата.

— Да, господин президент.

— Мислите ли, че покрай всичко това ще променят датата? — попита президентът.

— Всичко е възможно. В наша полза е фактът, че терористите нямат представа, че сме научили датата. Успяхме да запазим това в тайна от медиите и широката публика.

— И по-добре да си остане тайна — каза президентът. — Има ли още нещо, което трябва да знам?

— Не се сещам, сър. — Дарт хвърли поглед към началника на кабинета, който продължаваше да стои невъзмутимо и неподвижно.

Президентът спря да крачи и погледна Дарт уморено.

— Наясно съм с пороя критики, който се изсипва върху вас и разследването. На мен също не ми се разминава. И в много отношения разследването наистина е огромно и тромаво. Но и двамата с вас знаем, че така трябва да бъде; че Вашингтон работи по този начин и че не можем да променяме правилата по средата на играта. Така че продължавайте в същия дух. И, доктор Дарт, бих искал преди следващата ни среща — всъщност колкото се може по-скоро — да чуя, че сте заловили Гедеон Крю. Струва ми се, че този човек е ключът към изясняването на нещата.

— Да, господин президент.

Като знак, че е свободен, президентът му отправи усмивка — напрегната, изтощена усмивка, в която нямаше и капчица топлина.

Пустошта свърши и Лос Аламос започна така, сякаш някой беше теглил черта — дърветата внезапно се смениха с типичен квартал от предградията с провинциални къщи, поляни като от пощенски картички, игрища, детски басейни и алеи за автомобили и каравани.

Под прикритието на дърветата Гедеон се взираше през тъмната поляна към конкретен миниван, стар „Астро“ модел 2000 г. Беше единадесет вечерта, но къщата тънеше в мрак. Нямаше никого. Всъщност почти всички къщи бяха тъмни; навсякъде цареше атмосфера на пустота, дори на изоставеност.

— Това ме изнервя — обади се Алида.

— Няма никого. Като че ли всички са се махнали.

Тръгна уверено през поляната, Алида го последва на няколко крачки зад него. Стигнаха до къщата и той се обърна към нея.

— Изчакай тук.

Нямаше признаци за аларма и му трябваха две минути (и дълъг опит) да се промъкне вътре и да се увери, че къщата е празна. Отиде в спалнята и си намери чисто нова риза, която почти му ставаше. Среса се в банята, взе някакви плодове и газирани напитки от кухнята и се върна при Алида.

— Надявам се да не си чак толкова нервна, че да не можеш да хапнеш — каза и й подаде една ябълка и кутия кока-кола.