Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

Гедеон само кимна.

— По кое време приключи разследванията си? — попита Фордайс.

— След дванайсет и половина, почти към един.

— Тогава какво си правил цял следобед, по дяволите? Търсих те по мобилния поне пет пъти. Изключил си го.

Мрачните мисли отново изплаваха най-неочаквано. Не беше възнамерявал да споделя нещо с Фордайс, но въпреки това се чу да казва:

— Трябваше да направя едни тестове.

— Тестове? Какви?

— Лични.

Бъбреците се бяха втвърдили в маслото и вече придобиваха кафеникав цвят. Гедеон внимателно ги прехвърли в чинията, която топлеше върху печката. Фордайс зяпна блюдото и се намръщи озадачено.

— Какво е това, по дяволите?

— Бъбреци. Само още минута-две да приготвя соса. — Гедеон сложи в тигана лук, бульон, подправки и щедра доза червено вино.

— Няма да ям това нещо — заяви Фордайс.

— Телешки са. Франк, моят месар, имаше и телешки костен мозък — затова ги приготвям с вино вместо фламбирани. — Гедеон добави още малко подправки и внимателно наряза бъбреците на четири (бяха станали идеално, с чудесно розово в центъра), смеси ги със соса в тигана, добави костния мозък и подреди всичко в две чинии заедно със задушения артишок от фурната.

— Донеси виното — каза, докато носеше чиниите в дневната.

Фордайс го последва неохотно.

— Казвам ти, няма да ям. Мразя карантия.

Гедеон сложи чиниите на ниската маса пред дивана и каза:

— Опитай.

Агентът седна, взе ножа и вилицата, посегна, но се поколеба.

— Хайде де. Бъди мъж. Ако не ти хареса, ще ти донеса от кухнята пакетче чипс.

Фордайс предпазливо отряза мъничко парче и го опита неуверено.

Гедеон също опита. Идеално. Чудеше се как човек може да устои на такова нещо.

— Май няма да ме убие — реши Фордайс и си отряза по-голямо парче.

Няколко минути се храниха мълчаливо. После Фордайс заговори отново:

— Странно ми е да седим тук, насред гората, да вечеряме и да пием вино — което е отлично, между другото, — след като преживяхме самолетна катастрофа. Имам чувството, че съм… обновен.

Това подсети Гедеон за диагнозата му. И как беше прекарал следобеда.

— Ами ти? — добави Фордайс. — Чувстваш ли се прероден?

— Не — отвърна Гедеон и надигна чашата. Съзнаваше, че пие прекалено бързо. Наистина ли искаше разговорът да тръгне в тази посока?

— Виж, наистина си беше страшничко, но… — почна Фордайс.

Гедеон поклати глава и остави чашата. Изпитваше непреодолимо желание да сподели.

— Не става дума за това — въздъхна той. — С това се оправих.

— А за какво?

— Просто… всяка сутрин… първата работа ми е да си спомня.

— Какво да си спомниш?

Известно време Гедеон не отговори. Не знаеше защо изобщо го беше казал. Всъщност не, не беше вярно — беше го казал по същата причина, поради която бе поканил Фордайс тук. Дали заради съвместната работа, заради факта, че и двамата бяха фенове на Телониъс Мънк, или просто защото бяха оцелели вчера, но Гедеон беше започнал да гледа на Стоун Фордайс като на приятел. Може би като на единствения си приятел — може би с изключение на Том О’Брайън в Ню Йорк.

— Казаха ми, че имам смъртно заболяване — рече той. — Всяка сутрин имам минута-две покой, след което се сещам. Затова не се чувствам прероден, обновен или както е там.

Фордайс спря да дъвче и го зяпна.

— Поднасяш ме.

Гедеон поклати глава.

— За какво става дума? Рак?

— Нещо, известно като „аневризмена малформация на вената на Гален“ — възел от артерии и вени в мозъка. Казват, че статистически ми остава около година живот.

— Не се ли лекува?

— Не подлежи на операция. Някой ден просто… ще се пукне.

— Господи!

— Именно на това посветих следобеда. Искам да получа второ мнение. Разбираш ли, имам причини да се съмнявам в първата диагноза. Затова си направих томография.

— Кога ще излязат резултатите?

— След три дни. — Гедеон замълча за момент. — Ти си първият, на когото казвам. Не исках да те товаря с това, просто… Господи, май просто трябваше да го кажа на някого. Виното е виновно.

Няколко секунди Фордайс го гледа мълчаливо. Гедеон разпозна изражението — чудеше се дали не го поднася. Накрая явно реши, че всичко е истина.

— Искрено съжалявам — рече Фордайс. — Не зная какво да кажа. Господи, това е просто ужасно.

— Не е нужно да казваш нищо. Всъщност предпочитам изобщо да не го споменаваш отново. Кой знае, може всичко да се окаже пълна глупост. Имам причина да смятам, че е така. Точно затова си направих изследванията.