Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

— Там има шосе!

Фордайс направи бърза справка с картата.

— Шосе сто седемдесет и осем. — Отново включи радиостанцията. — Помощ, помощ, тук Чесна едно-четири-девет-шест-девет по канал сто двайсет и едно точка пет. И вторият двигател извън строя. Повтарям, и вторият двигател извън строя. Опитвам аварийно кацане на шосе сто седемдесет и осем, запад-югозапад от Миракъл Хот Спрингс.

Мълчание в слушалките.

— Защо не отговарят? — попита Гедеон.

— Твърде ниско сме — отвърна Фордайс.

Бяха на четиристотин и двадесет метра над земята и хребетът приближаваше бързо. Всъщност май нямаше да успеят да прелетят над него.

— Дръж се — каза Фордайс. — Ще минем на косъм.

В зловеща тишина прелетяха над голия хребет. Вятърът свиреше в мъртвите перки, мъглата се раздираше на парцали зад тях. Гедеон осъзна, че е затаил дъх, издиша и възкликна:

— Господи!

— Три километра според мен — каза Фордайс. — Височина триста трийсет и пет. Плавно спускане.

— Няма ли да пуснеш колесника?

— Още не. Ще увеличи съпроти… ох, мамицата му!

Бяха минали над хребета и се спускаха в долината. Мъглата изведнъж се разсея и пред тях изникна втори хребет, по-нисък, покрит с могъщи секвои, които се извисяваха величествено между тях и шосето.

— Мамицата му! — шепнешком повтори Фордайс.

Досега Гедеон не го беше виждал да си изпуска нервите и това го уплаши повече от всичко останало. Погледна ръцете си, сви и отпусна юмруци, сякаш за да изпита поне още веднъж усещането да се движиш. С известна изненада си даде сметка, че не се страхува от смъртта — че може би така е по-добре от онова, което предстоеше… след единадесет месеца. Може би.

Лицето на Фордайс бе станало мъртвешки бяло, по челото му беше избила пот.

— Национален парк Секвоя — каза той прегракнало. — Ще опитам онази пролука там. Дръж се.

Самолетът се носеше към огромните дървета. В последния момент Фордайс зави рязко надясно.

Светът рязко се килна и носът на самолета клюмна надолу.

— Господи! — повтори Гедеон. Не беше сигурен дали това е ругатня, молитва или и двете. Миг на пълен ужас, докато огромните червеникави стволове профучаваха на метри от тях. Самолетът се разтресе от турбуленцията, след което небето изведнъж се изчисти. Шосе 178 се извиваше плавно пред тях, по асфалта пълзяха само няколко коли.

— Височина сто и петдесет — каза Фордайс.

— Ще успеем ли? — Сърцето на Гедеон беше на път да се пръсне. След като дърветата останаха зад тях и имаха шанс да оцелеят, изведнъж страшно му се прииска да живее.

— Не знам. Изгубихме много височина. А трябва да направя още един вираж, за да кацна по посока на движението, а не срещу него, ако искаме да оцелеем.

Започнаха бавно да обръщат към шосето. Гедеон гледаше как Фордайс спуска колесника.

— Още дървета пред нас — каза Гедеон.

— Виждам ги.

Нов рязък завой и Гедеон чу внезапното трополене на клонките по корема на самолета, а в следващия миг се озоваха над пътя, само на някакви си десет метра от асфалта.

Точно пред тях се мъкнеше голям камион, а те се спускаха към него… със сигурност щяха да се ударят. Гедеон затвори очи. Чу се бум-бум-бум! , когато колелата отскочиха от каросерията на камиона. Зарева клаксон, самолетът рязко се наклони; Фордайс го изправи и го спусна на пътя, като държеше носа вдигнат, а камионът зад тях отчаяно се мъчеше да намали.

Удариха асфалта, отскочиха и отново се спуснаха, след което се понесоха по земята и най-сетне спряха насред шосето. Гедеон се обърна и видя камиона да набива спирачки зад тях, гумите му запушиха и оставиха черни следи. Тежката машина поднесе и успя да спре само на пет метра от самолета. В отсрещното платно някаква кола също наби спирачки.

Настъпи пълна тишина.

За момент Фордайс седеше като някаква мраморна статуя. Металът пукаше и съскаше около тях. После агентът отлепи пръсти от лоста за управление, завъртя главния превключвател, свали слушалките, разкопча колана и каза спокойно:

— След теб.

Гедеон слезе от самолета. Краката не го държаха.

Двамата седнаха като роботи на мантинелата между платната. Сърцето на Гедеон биеше така бясно, че му беше трудно да си поеме дъх.

Шофьорът на камиона дотича при тях.

— Какво стана? Добре ли сте, момчета?

Добре бяха. Спряха и други коли, започнаха да слизат хора.

Гедеон — изобщо не ги забелязваше — попита:

— Колко често се случва двигател да спре просто ей така?

— Рядко — отвърна Фордайс.