Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

Нагласи слушалките, провери за последен път колана на седалката си и вратата, отпусна ръчната спирачка и се понесе напред.

— Кула, Чесна едно-четири-девет-шест-девет, излитам от писта три-четири, посока северозапад.

Носеха се в прахта, бавно набирайки скорост. Гедеон се беше вкопчил с всички сили в дръжките на седалката.

— Сто двайсет и пет възела приборна скорост — каза Фордайс. — Дотук добре.

Гедеон стисна зъби. „Наистина му е забавно на тоя кучи син!“

Внезапно друсането престана и се озоваха във въздуха. Прерията остана някъде под тях и синьото небе изпълни прозорците. Изведнъж самолетът престана да изглежда така тесен. Гедеон имаше чувството, че се вози в лунапарк, и въпреки страха си изпита лека възторжена тръпка.

— Изкачване на Ви екс — каза Фордайс. — Едно-седем-пет възела.

— Какво е Ви екс? — попита Гедеон.

— Не говоря на теб, а докладвам. Мълчи.

Издигаха се равномерно, двата двигателя се трудеха здравата. Когато стигнаха хиляда и двеста метра, Фордайс вдигна задкрилките и малкият самолет започна да се изравнява.

— Добре — каза агентът. — Капитанът изключва надписа „не говорете“.

Двигателите забръмчаха равномерно и Гедеон почти повярва, че може да изпита известна наслада.

— Ще прелетим ли над нещо интересно?

Самолетът внезапно подскочи и се разтресе. Обхванат от ужас, Гедеон се вкопчи в дръжките на седалката. Падаха! Самолетът се разлюля отново, после се килна и той видя как земята се люшка под тях.

— Има известна турбуленция на тази височина — нехайно рече Фордайс. — Няма да е зле да се издигнем на още хиляда и двеста метра. — Погледна към Гедеон. — Добре ли си?

— Добре съм — отвърна Гедеон с пресилена усмивка, като се мъчеше да отпусне вкочанените си пръсти. — Нищо ми няма.

— Та на въпроса ти. Ще прелетим над Вкаменената гора, Големия каньон и Долината на смъртта. Ще заредим в Бейкърсфийлд, за всеки случай.

— Трябваше да си взема фотоапарата.

Самолетът се изравни на новата височина, на която за радост на Гедеон нямаше турбуленция.

Фордайс извади авиационни карти и ги разгъна на коленете си. Погледна Гедеон и попита:

— Някакви идеи какво да търсим в нашето малко пътешествие?

— Чокър е искал да стане писател. Фактът, че е ходил на онзи семинар след като е станал набожен, показва, че това е един от малкото му интереси, запазили се след приемането на исляма. Може да е искал да пише точно за обръщането си във вярата — нали семинарът е за писането на автобиографии. Ако е дал копие на ръкописа на някого за преглед — или ако някой си спомни какво е чел на семинара, — това може да се окаже интересно.

— Интересно? Ще е истинска бомба. Но ако такова писание съществува, вероятно негово копие има и в лаптопа, което означава, че в момента хиляди хора го четат във Вашингтон.

— Може би. Но не всички писатели използват компютри, а ако в труда му е имало нещо уличаващо, спокойно може да го е изтрил. Пък и дори да го има в компютъра му, мислиш ли, че някога ще го видим?

— Прав си — изсумтя Фордайс.

Гедеон, поуспокоен, загледа разсеяно зелените и кафяви петна под тях. След бавния старт разследването им най-сетне набираше скорост — съпругата, джамията, Блейн, а сега и това. Имаше смътното чувство, че някоя от тези следи в крайна сметка ще ги отведе до гърнето със златото.

Седеше на вълшебно килимче, което нежно се носеше на тънки паяжини през бели като памук облаци. Топъл ветрец, прекалено лек, за да се чува, галеше лицето и разрошваше косата му. Килимчето бе така гладко, движенията му — тъй успокояващи, че сякаш не се движеше, но въпреки това земята се движеше далеч долу. Виждаше екзотичен ландшафт с блестящи куполи и кули, безкрайни зелени джунгли и тучни поля, издишащи пари към небето. Далеч отгоре слънцето осветяваше благосклонно безметежната сцена.

А после килимчето внезапно подскочи и се разтресе.

Гедеон се стресна и отвори очи. За момент, все още в плен на съня, посегна да грабне ръба на килимчето и да го успокои, но най-неочаквано пръстите му докоснаха метал, копчета, гладката стъклена повърхност на някакъв уред.

— Не пипай там! — кресна Фордайс.

Гедеон рязко се надигна, но коланът го спря. Незабавно си спомни къде е — в малък самолет, летящ към Санта Круз. Усмихна се.

— Пак ли турбуленция?

Отговор не последва. Като че ли времето се беше развалило — или не? Внезапно осъзна, че онова, което бе взел за облаци, е всъщност гъст черен пушек, бълващ от левия двигател и закриващ гледката.