Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

— О, не се и съмнявам, че всичко ще е наред. Типове като него са предпазливи.

— Мисля, че няма да е зле да разберем защо е напуснал Католическата църква.

— Аз пък залагам десет към едно, че се надява да направим точно това. Спомни си само как наблегна на този факт.

Приближиха групата протестиращи зад полицейските прегради. Гневните им викове стържеха като шкурка в спокойния въздух на пустинята. Отделни гласове се извисяваха от време на време над всеобщата какофония.

Фордайс внезапно спря и наклони глава.

— Чу ли?

Гедеон също спря. Някой крещеше нещо за каньон и правене на бомба.

Отидоха при протестиращите. Когато видяха, че най-сетне са привлекли нечие внимание, те завикаха и заразмахваха табелите си с удвоена енергия.

Млада жена с типична западняшка рокля, ботуши, шапка и колан с голяма катарама пристъпи напред.

— Промъкват се в Каньона на кобрата точно преди залез…

— Лично ли ги видяхте?

— Разбира се, че ги видях.

— Къде се намирахте?

— На ръба. Покрай него има пътека, по която яздя. Видях ги, вървяха нагоре по каньона и мъкнеха материали за изработка на бомба. Сглобяват я някъде там.

— Материали за изработка на бомба? Какви по-точно?

— Ами, раници, тежки раници. Вижте, не се майтапя, наистина правят бомба.

— Колко пъти сте ги виждали?

— Само веднъж, но и това е достатъчно, за да разбере човек, че…

— Кога?

— Преди половин година. И да ви кажа…

— Благодаря.

Записаха името и адреса й и отидоха при колата. Фордайс седна зад волана. Още беше ядосан.

— Ама че загуба на време!

— Може и да не е, ако от сведенията за каньона излезе нещо.

— Може би си заслужава да се провери. Но тази жена просто повтаряше слух. Самата тя не е видяла нищо. Онова, което ме интересува повече, са онези двамата, които вървят след нас, откакто излязохме от джамията.

— Следят ли ни?

— Не ги ли видя?

Гедеон се изчерви.

— Не съм гледал. Изобщо.

Фордайс поклати глава.

— Не знам кои са, но ги заснех на доста дълго видео.

— Видео? Кога успя да ги снимаш, по дяволите?

Фордайс се ухили и извади от джоба си химикалка.

— Деветдесет и девет долара, „Шарпър Имидж“. По-добре е, отколкото да попълваш формуляри в три екземпляра и да чакаш седмици, за да получиш официален запис от ПЕЯБ. — Запали колата и лицето му отново стана сериозно. — Пропиляхме три дни. До А-Ден остава седмица, може би по-малко. А виж тази каша. Просто я виж. Направо се побърквам.

Кимна презрително към морето правозащитници и даде газ.

Майрън Дарт стоеше в Мемориала Линкълн и се взираше унило в мраморния под. Макар да бе горещ ден в началото на лятото — от онези задушни летаргични следобеди, така характерни за Вашингтон, — в мемориала бе сравнително прохладно. Дарт внимаваше да не поглежда към статуята на Линкълн. Нещо в страховитото й великолепие, нещо в мъдрия и доброжелателен поглед на президента винаги го задавяше. Не можеше точно сега да си позволи емоции. Вместо това насочи вниманието си към откъса от втората му реч по случай встъпването му в длъжност, гравиран върху камъка: „Нека се стремим да завършим делото, което сме започнали с твърда увереност в правото, както Бог ни дава да го виждаме“.

Хубави думи. Дарт се закле да ги има предвид през следващите дни. Нуждаеше се от вдъхновението им. Беше уморен като куче — не само от напрежението, но и от самата страна. Тя сякаш се разпадаше, високите нестройни гласове на демагози, журналисти и медийни величия заглушаваха всички останали. В ума му изплуваха безсмъртните стихове от великото стихотворение на Йейтс: „Не вярват в нищо най-добрите. Злите пък са пълни с целеустремена страст“ 5 5 У. Б. Йейтс, „Второто пришествие“, превод В. Трендафилов — Б.пр. . Тази криза беше извадила всичко най-лошо у американците, от грабителите и финансовите спекуланти до религиозните малоумници и политическите екстремисти — и дори до страха на многото обикновени хора, които волю-неволю бягаха от домовете си. Какво се случваше с любимата му страна?

Не биваше да мисли за това сега, трябваше да остане съсредоточен върху работата. Обърна се, излезе от мемориала и за момент спря на горното стъпало. Алеята пред него се бе ширнала до далечния монумент на Вашингтон, чиято подобна на игла сянка пресичаше зеленината. Паркът бе пуст. Обичайните туристи и дошлите да се пекат на слънце ги нямаше. Вместо тях по Конститюшън Авеню пълзеше конвой камиони, а зад бетонните заграждения, издигнати на елипс, бяха паркирани армейски джипове „Хъмви“. Никъде не се виждаха цивилни коли. Листата висяха оклюмали по клоните на дърветата, а в далечината се чуваха сирени — воят им се издигаше и затихваше с монотонността на постапокалиптична приспивна песен.