Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

— В техническия екип?

— Да. — Тя вирна глава. — Ние не сме лудити. Приемаме технологиите. Революцията ще бъде извършена чрез технология.

— Каква технология?

— Интернет, средства за масова комуникация. Видяхте сателитните ни чинии. Свързани сме с целия свят.

— Революцията ще бъде ли свързана с насилие? — мило попита Гедеон.

— Психопатите няма да се махнат доброволно — отвърна тя намръщено.

Приближаваха покрайнините на Санта Фе. Минаха покрай затвора и зелените поля започнаха да отстъпват пред постройките.

— В ранчото проявяват ли интерес към работата на бившия ви съпруг? — попита Фордайс. — Имам предвид, той е създавал ядрени оръжия. Биха могли да се окажат добро средство за теглене на чертата на психопатите.

Отново мълчание. После Кони Ръст каза:

— Това не е причината аз да отида там.

— А защо отидохте? — попита Фордайс.

— Защото… Уилис ме обичаше.

Тази жалка декларация беше последното, което каза. Каквото и да я питаха, както и да я придумваха, продължи да мълчи. Оставиха я в командния център на ПЕЯБ в Санта Фе, без да чуят от нея нито дума повече.

— Те да си трошат главите с нея — каза Фордайс, докато потегляха на север. — Ние имаме среща с имама.

Джамията „Ал Дахаб“ се намираше в края на криволичещ път — тухлена постройка със златен купол на фона на червените скали. Създаваше поразителна картина в червено, златно и синьо, заобиколена от море правителствени коли. Автомобилите и автобусите изпълваха просторния паркинг, други бяха паркирани в двора от двете й страни.

Докато приближаваха, Гедеон чу викове и се обърна. Малка, но гласовита група протестиращи се беше събрала от едната страна зад барикадите, крещеше и размахваше табели с надписи от рода на „Мюсюлмани, вървете си у дома“.

— Виждаш ли ги онези малоумници? — попита Гедеон.

— Нарича се свобода на словото — отвърна Фордайс спокойно.

На паркинга беше организиран мобилен команден център, просторна каравана с куп свързочна техника на покрива. Докато Фордайс се оглеждаше за място за паркиране, Гедеон попита:

— Защо са тук? Защо не са замъкнали всички в града за разпит?

— С цел сплашване — изсумтя Фордайс. — Нагазват в пространството им.

Минаха през няколко пропускателни пункта и металдетектор и накрая влязоха в джамията.

Дълъг широк коридор водеше към великолепното пространство под купола, облепено със сини плочки със сложни абстрактни плетеници. Минаха централната част и продължиха към затворена врата отзад. Наоколо сновяха агенти на ПЕЯБ. Почти не се виждаха мюсюлмани — като че ли всеки присъстващ беше правителствен агент.

След поредната проверка на документите вратата се отвори. Малката скромна стаичка от другата страна беше превърната в помещение за разпити, с маса в средата, няколко стола, висящи от тавана микрофони и камери на триноги в четирите ъгъла.

— Имамът ще дойде всеки момент — каза някакъв с шапка на ПЕЯБ.

Зачакаха прави. След малко вратата се отвори. За голяма изненада на Гедеон имамът бе западняк, със син костюм, вратовръзка и бяла риза. Нямаше брада, тюрбан или роба. Единственото необичайно беше, че ходеше по чорапи. Бе на около шейсет, як набит мъж с черна коса.

Отпусна се уморено на един стол и каза:

— Моля, седнете.

Гедеон хвърли поглед към Фордайс, видя, че агентът не сяда, и реши също да остане прав.

— Стоун Фордайс, ФБР — представи се агентът и показа значката си.

— Гедеон Крю, сътрудник на ФБР.

Имамът не прояви абсолютно никакъв интерес; всъщност изтощението като че ли заличи едва доловимите следи на гняв, които бяха останали по лицето му.

— Господин Юсуф Али? — попита Гедеон.

— Същият — каза имамът, скръсти ръце на гърдите си и погледна някъде покрай тях.

Бяха обсъдили предварително как да проведат срещата. Гедеон щеше да започне пръв и да играе ролята на съчувстващия разпитващ. В един момент Фордайс щеше да се намеси и да бъде груб. Типичната игра на доброто и лошото ченге си оставаше в сила, колкото и да беше изтъркана.

— Бях приятел на Рийд в Лос Аламос — каза Гедеон. — Когато прие исляма, той ми даде някои от книгите си. Направо не повярвах, когато чух какво е направил в Ню Йорк.

Никаква реакция от страна на имама. Продължаваше да гледа през тях.

— Изненадахте ли се, когато научихте?

Най-сетне имамът го погледна.

— Дали съм се изненадал? Бях поразен .

— Били сте негов наставник. Присъствали сте, когато е изрекъл шахада, свидетелството на вярата. Нима казвате, че не сте забелязали у него никакъв признак на растящ радикализъм?