Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

— Разбирам.

— С такива идиотии ли се занимавате в това ваше разследване? — попита тя. Цялата й враждебност вече беше изчезнала и се беше сменила с насмешка и презрение. — Не трябва ли да гоните терористи с атомна бомба? Направо ми изкарвате акъла.

— Трябва да проверяваме всяка следа без изключение — отвърна Гедеон и извади снимка на Чокър. — Бихте ли ми казали дали познавате този човек?

Тя погледна снимката, присви очи и се вгледа по-внимателно. Изражението й внезапно се промени.

— Познавам го, разбира се. Идваше на всички срещи, организирани от баща ми в града. Нещо като обожател, непрекъснато му досаждаше, опитваше се да завърже разговор, та ако ще зад него да чакат още сто души. Баща ми се държеше почтено с него, защото това му е работата, а и никога не би се отнесъл грубо със свой читател. — Върна му снимката. — Но със сигурност мога да ви кажа, че баща ми не е приятел с този човек.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

Тя поклати глава.

— Не.

— За какво разговаряха?

— Не се сещам, честно. Вероятно обичайните неща. Защо не питате баща ми?

Сякаш в отговор вратата се отвори и в дневната влезе мъж.

За прочут писател Саймън Блейн беше изненадващо дребен, с бели къдрици и усмихнато личице, гладко като на малко момче, с топчест нос, червени бузи и дружелюбни весели очи. Пристъпи към дъщеря си, тя се изправи (беше по-висока от него), прегърна я и след това се обърна към Гедеон, който също стана.

— Саймън Блейн — представи се писателят, сякаш Гедеон нямаше да се сети. Беше с костюм, възголям за слабата му фигура — ръкавите се люлееха, докато се ръкуваше ентусиазирано с Гедеон. — Кой е новият ти приятел, малка магьоснице?

Гласът му бе необичайно дълбок и завладяващ и в него се долавяха следи от ливърпулски акцент, който го караше да звучи като баритонен Ринго Стар.

— Крю не ми е приятел — побърза да каже Алида и загаси цигарата. — Той е сътрудник на ФБР. Занимава се с онези ядрени терористи в Ню Йорк.

Блейн се облещи. Очите му бяха лешникови, със златни петънца — крайно необичаен цвят.

— Виж ти, виж ти. Колко интересно! — Взе картата на Гедеон, разгледа я и му я върна. — С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— Разбира се, че нямам. Моля, седнете.

Всички седнаха. Алида заговори първа:

— Татко, убитият в Ню Йорк ядрен терорист, Рийд Чокър, е събирал твои книги. Идвал е на всичките ти срещи с читатели. Помниш ли го? — Извади нова цигара, чукна я по масата и я запали.

Блейн се намръщи.

— Не бих казал.

Гедеон му подаде снимката и Блейн я разгледа съсредоточено.

— Трябва да го помниш — каза Алида. — Онзи тип, който мъкнеше цели торби книги, идваше на всяка среща, винаги се нареждаше пръв на опашката.

Рунтавите вежди на Блейн подскочиха.

— Да, да, вярно! Мили боже, нима това е бил Рийд Чокър, терористът от Лос Аламос? — Върна снимката на Гедеон. — Мой читател!? — Не изглеждаше особено разочарован.

— За какво разговаряхте с Чокър? — попита Гедеон.

— Трудно е да се каже. Давам автографи всяка година в „Кълектед Уъркс“ в Санта Фе и често идват по четири-петстотин души. Честно казано, лицата им направо се размазват. Най-вече казват колко им харесват книгите ми, кои са любимите им герои, а понякога искат да прочета техен ръкопис или питат как могат да пробият на писателското поприще.

— И често споменават колко е жалко, че татко не е спечелил Нобелова награда за литература — обади се Алида. — В това отношение съм напълно съгласна с тях.

— О, я стига — рече Блейн и махна пренебрежително с ръка. — Имам повече награди, отколкото заслужавам.

— Чокър някога да ви е молил да прочетете нещо негово? Искал е да стане писател.

— Имам въпрос към вас — каза Алида, като го гледаше настойчиво. — Нали бяхте физик, работещ за ФБР?

— Да, но това няма отношение…

— И вие ли работите в Лос Аламос?

Гедеон бе поразен от проницателността й. Не че имаше някакво значение; не беше тайна къде работи.

— Една от причините да ме поканят в разследването — отговори предпазливо, — е, че работехме в един и същи отдел в Лос Аламос.

— Знаех си! — Тя се облегна назад, скръсти ръце и се усмихна тържествуващо.

Гедеон се обърна към Блейн и отново се опита да отклони разговора от себе си.

— Спомняте ли си Рийд Чокър някога да ви е показвал нещо свое?

Блейн се замисли, после поклати глава.

— Не, не ми е давал. А и без това имам твърд принцип да не чета опитите на други хора. Наистина, помня го единствено като страстен млад почитател. Но от известно време не съм го виждал. Май не е идвал на последните ми срещи… нали, малка магьоснице?