Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

Пропъди тези мисли, когато стигна на адреса на Блейн. Къщата беше скрита зад висока два и половина метра кирпичена стена. Виждаха се само върховете на многобройни трепетлики, които шумоляха на лекия ветрец. Портата беше от ковано желязо и яки дъски; Гедеон не успя да намери дори малка пролука, през която да надникне. Погледна домофона до портата, натисна звънеца и зачака.

Нищо.

Натисна отново. Никой ли нямаше? Имаше само един начин да разбере.

Бавно закрачи покрай стената, докато не стигна до ъгъла на имота. Беше свикнал да катери стени и нямаше проблем да подскочи, да се хване за ръба и да се набере по грубия кирпич. Миг по-късно скочи от другата страна и се озова в горичка трепетлики, скрит от къщата. Недалеч изкуствен водопад се изсипваше върху купчина камъни в малко езерце. По-нататък, след равната зелена ливада, имаше ниска просторна кирпичена къща с множество портали, веранди и поне десет комина.

Видя някакво движение зад един прозорец. Значи все пак имаше някой. Подразни се, че не му бяха отговорили на позвъняването. Бръкна в джоба си, опипа служебната карта, която най-сетне му бяха издали (Фордайс му я даде с известна неохота, или поне така му се стори), тръгна покрай стената обратно към портата и натисна бутона да я отвори, за да изглежда, че е влязъл през нея. После излезе на алеята и закрачи към къщата. Позвъни на звънеца.

Последва дълго чакане. Позвъни отново и — най-сетне — чу глухи стъпки в коридора. Вратата се отвори и на прага застана слаба млада жена с дълга вълниста коса, джинси, тясна бяла блуза, каубойски ботуши и свирепа физиономия. Имаше доста необичайната комбинация от тъмнокафяви очи и златна коса.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита тя с ръце на кръста и тръсна глава да отметне косата си назад. — И как влязохте?

Гедеон вече обмисляше кой подход ще е най-добър, но нейното дръзко и предизвикателно поведение реши въпроса. С непринудена усмивка той бръкна в джоба си подчертано бавно, извади служебната карта и имитирайки Фордайс, почти я навря в нейното лично пространство, тоест в лицето й.

— Гедеон Крю, сътрудник на ФБР.

— Разкарайте това нещо!

— Няма да е зле да го разгледате — каза Гедеон, без да престава да се усмихва. — Няма да имате друг шанс.

Тя отвърна със студена усмивка, посегна, но вместо да вземе картата, перна ръката му настрани.

За момент Гедеон се почувства като в небрано лозе. Тя го гледаше предизвикателно, очите й проблясваха, пулсът й можеше да се види на тънката й шия — беше си истинска тигрица. Докато вадеше мобилния си телефон, Гедеон почти изпита съжаление, че трябва да прави това с такава жена. Набра полицията и заговори с диспечера, с когото двамата с Фордайс бяха бъбрили преди (или по-скоро „си изградиха сътрудничество“, ако трябваше да използва жаргона на Фордайс).

— Обажда се Гедеон Крю. Трябва ми подкрепление на Олд Санта Фе Трейл деветстотин и деветдесет. На място съм и съм нападнат от жител на имота.

— Не съм те нападала, чекиджия такъв!

„Що за възпитание!“

— Това, че избутахте ръката ми, отговаря на определението за нападение. — Ухили й се. — Лайното уцели вентилатора. А аз дори още не знам името ви.

Тя го изгледа със свирепите си очи и — след дълъг двубой на погледи — най-сетне се огъна и чертите й се смекчиха. В края на краищата не се оказа толкова костелив орех.

— Наистина ли сте от ФБР? — Погледът й бързо се плъзна по дрехите му — черни джинси, бледолилава риза, кецове. — Определено не приличате на човек от ФБР.

— Казах сътрудник на ФБР. Във връзка с разследването на терористичния инцидент в Ню Йорк. Тук съм на малко приятелско посещение и искам да задам няколко въпроса на господин Саймън Блейн.

— Няма го.

— В такъв случай ще го почакам.

Чу приближаващи се сирени. По дяволите, полицията тук действаше бързо. Видя как погледът й се стрелна в посока на сирените.

— Трябваше да се обадите — каза тя. — Нямате право да нахлувате в частна собственост!

— Не съм нахлул. Стоя на прага и говоря с вас. Имате около пет секунди да решите дали желаете да превърнете това в нещо наистина грозно, или да ми окажете стопроцентово съдействие. Както вече казах, това е приятелско посещение и не е нужно да стигаме дотам, че да го превърнем в обвинение в углавно престъпление.

— Углавно престъпление? — Колите приближаваха портата и сирените виеха все по-силно. — Добре. Добре. Ще сътруднича. Но това е най-чиста проба изнудване. Няма да го забравя.