Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

— Така ли? Ваши хора работят там?

— Лос Аламос е най-големият работодател на пуеблото.

— Интересно. Някой да е познавал Чокър?

Мъжете свиха рамене.

— Възможно е. Можем да поразпитаме.

Фордайс извади визитки и почна да им ги раздава.

— Чудесна идея. Поразпитайте. Ако научите, че някой е познавал дори бегло Чокър, обадете се. Става ли? Трябва да има причина да е дарил книгите си на училището и ще е добре да знам каква е тя. Наистина можете много да помогнете на следствието. Съвсем сериозно. А сега ще идем до училището. Натам, нали?

— Направо и после наляво, ще го видите. Може да е празно. Отмениха занятията. Много хора напускат.

— Разбирам. — Фордайс дораздаде визитките, като се ръкуваше с всеки.

— Това си го биваше — отбеляза Гедеон, впечатлен въпреки волята си, когато потеглиха.

Фордайс се ухили.

— Като риболова е. Трябва да знаеш как да замяташ въдицата.

— Само не ми казвай, че и ти си рибар.

— Обожавам да ловя риба. Стига да ми се отвори възможност.

— На муха ли?

— На червей.

— Това не е риболов — презрително заяви Гедеон. — Насмалко да реша, че имаме нещо общо.

Зърна през дърветата слънчевите отблясъци от водите на Рио Гранде и за момент си помисли за потока с пъстървите далеч оттук и преди много години, в доброто старо време. Ловеше риба с баща си и той му обясняваше, че успехът в риболова, както и в живота, зависи от това колко дълго държиш мухата във водата. „Късметът — казваше му — е там, където подготовката и възможността се срещат. Мухата е възможността, подготовката е замятането. А рибата? Тя е късметът“.

Бързо пропъди спомена, както правеше винаги, когато се сещаше за баща си. Беше смущаващо, че дори тук, в това затънтено индианско село, хората се махат. Но пък, от друга страна, те буквално живееха в сянката на Лос Аламос.

Училището се намираше до старите тополи покрай реката. От двете му страни имаше игрище за бейзбол и тенис кортове. Беше делнична сутрин, но училището, както им бе казано, беше почти празно. Навсякъде тегнеше зловеща тишина.

Обадиха се на портиера и след като той ги записа в книгата за посетители, отидоха в малката библиотека, която гледаше към футболното игрище.

Библиотекарката — яка дама с дълги черни плитки и дебели очила — прояви голям интерес, когато Фордайс показа документите си и споменаха колекцията на Чокър. Гедеон отново се изненада с каква готовност се съгласи да им помогне.

— О, да — отвърна тя. — Наистина го познавах. И не мога да повярвам, че е станал терорист. Просто не мога да повярвам. Наистина ли имат бомба? — Очите й се разшириха.

— Нямам право да обсъждам подробности — мило отвърна Фордайс. — Съжалявам.

— И като си помисли човек, че ни е дал книгите си! Да ви кажа, всички са много разтревожени. Разпуснаха училището по-рано в лятна ваканция. Затова няма жива душа тук. Аз самата заминавам утре.

— Помните ли Чокър? — търпеливо я прекъсна Фордайс.

— О, да. Беше някъде преди две години. — Жената бе останала почти без дъх. — Обади се и попита дали се нуждаем от книги и аз казах, че с удоволствие ще ги приемем. Той ги докара още същия следобед. Двеста, може би триста книги. Приятен човек, много приятен! Просто не мога да повярвам…

— Каза ли защо ги дарява? — попита Фордайс.

— Не си спомням. Съжалявам.

— Но защо на пуеблото? Защо не на градската библиотека на Лос Аламос или на някое друго място? Имаше ли приятели тук?

— Не спомена подобно нещо.

— Къде са книгите сега?

Тя посочи лавиците.

— Размесени са. Подредихме ги по автори.

Гедеон се огледа. В библиотеката имаше няколко хиляди книги. Задачата се очертаваше по-трудна, отколкото беше, очаквал.

— Помните ли някои конкретни заглавия? — попита Фордайс, докато си водеше бележки.

Библиотекарката сви рамене.

— Всички бяха с твърди корици, предимно детективски романи и трилъри. Доста от тях бяха първо издание, с посвещение. Явно е бил колекционер. Но това нямаше значение за нас — за нас книгата е за четене. Просто ги подредихме там, където им е мястото.

Докато Фордайс разговаряше с жената, Гедеон започна да разглежда отдела за художествена литература, като избираше напосоки и прелистваше книгите. Не искаше да го казва на Фордайс, но се боеше, че идеята му може да се окаже загуба на време. Освен ако по някаква чиста случайност не попаднеше на някоя книга на Чокър с пъхнат в нея важен лист или с някаква издайническа бележка по полетата. Но това изглеждаше малко вероятно — пък и колекционерите едва ли биха писали по книгите си, особено по онези с автографи.