Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

Вървеше покрай рафтовете, като започна от края на азбуката и продължи към началото, като от време на време вземаше по някоя книга — Стюарт Удс, Джеймс Ролинс… Разлистваше ги напосоки, търсеше бележки, пъхнати листа или пък (мисълта го накара да се усмихне) груби скици на атомни оръжия, но не намираше нищо. Слушаше с половин ухо как Фордайс разпитва библиотекарката любезно, но настоятелно. Бе искрено поразен от компетентността му. Фордайс беше странна комбинация от методична решимост и нетърпимост към правила и ограничения.

Ан Райс, Том Пичирили… Прехвърляше книга след книга с растящо раздразнение.

И изведнъж замря. Беше попаднал на подписана книга — „Трептяща светлина“ на Дейвид Морел, с автограф от автора и посвещение „С най-добри пожелания“.

Нищо съществено. Прелисти страниците, но не откри нищо друго. Върна книгата на мястото й. Малко по-нататък попадна на друга подписана книга, този път на Тес Геритсен, „Градина от кости“. Отново с най-общо посвещение: „На Рийд, с най-добри пожелания“. Ако не друго, Чокър поне бе имал добър вкус.

Фордайс продължаваше да изстисква всяка капка информация от библиотекарката.

Гедеон стигна до буквата Б. „Манастирът в Дъбовата гора“ от Саймън Блейн бе с лично посвещение: „На Рийд, с най-приятелски чувства“. И с подпис „Саймън“.

Спря, преди да я върне на лавицата. Дали Саймън Блейн подписваше всичките си книги просто със „Саймън“? В съседство имаше друг негов роман — „Леденото море“. „На Рийд, с най-добри пожелания, Саймън Б.“

Фордайс се появи до него и промърмори:

— Задънена улица.

— Може би не. — Гедеон му показа двете книги.

Фордайс ги взе и ги прелисти.

— Не разбирам.

— „С най-приятелски чувства“? И подписани само с малко име? Изглежда, Блейн го е познавал.

— Съмнявам се.

Гедеон се замисли за момент, после се обърна към библиотекарката.

— Може ли да ви попитам нещо?

— Да? — Тя дойде забързано, радостна, че отново й се отваря възможност да поговори.

— Имате доста книги на Саймън Блейн.

— Имаме всичките му книги. Всъщност повечето от тях са от господин Чокър.

— А — обади се Фордайс. — Не ми го казахте.

Тя се усмихна смутено.

— Ами не се сетих.

— Чокър познавал ли е Блейн?

— Не зная — каза библиотекарката. — Нищо чудно. В края на краищата Блейн живее в Санта Фе.

„Бинго“ — помисли Гедеон и изгледа тържествуващо Фордайс.

— Така значи. Познавали са се.

Фордайс се намръщи.

— Човек като Блейн, автор на бестселъри… тук пише, че е носител на Националната награда за литература… едва ли има много общо с компютърджия от Лос Аламос.

— Ще запомня това за цял живот — каза Гедеон, опитвайки се да имитира Гручо Маркс.

Фордайс завъртя очи към тавана.

— Видя ли датата на книгата? Излязла е две години преди Чокър да приеме исляма. А фактът, че е дарил книгите на Блейн заедно с другите, едва ли може да се нарече доказателство за дълбоко приятелство помежду им. Честно казано, не виждам никаква следа тук. — Замълча за момент. — Всъщност започвам да се питам дали цялото това пътуване не е просто губене на безценно време.

Гедеон се престори, че не е чул последната му забележка.

— Заслужава си да посетим Блейн. Просто за всеки случай.

Фордайс поклати глава.

— Загуба на време.

— Не можеш да си сигурен.

Фордайс сложи ръка на рамото му.

— Така е — в нашата работа понякога и от най-налудничавата идея може да изскочи нещо. Нямам намерение да оставям това просто така. Но ще трябва да го направиш сам. Забравяш, че имам среща в Албакърки.

— О, вярно. Трябва ли и аз да присъствам?

— По-добре да те няма. Смятам да сритам някои задници. Искам достъп до дома му, до джамията, до лабораторията, до колегите му… искам да съм сигурен, че сме реални участници в разследването. Това може да промени нещата.

Гедеон се ухили.

— Ами действай тогава.

Саймън Блейн живееше в голяма къща на по-малко от километър от центъра, на Олд Санта Фе Трейл. Фордайс замина за Албакърки с колата и Гедеон извървя пеша разстоянието от централния площад. Беше великолепен летен ден, не твърде горещ, с яркосиньо небе, само с няколко намръщени облачета около далечните върхове на Сандия. Запита се дали Блейн си е вкъщи. Проклетият град се беше опразнил наполовина.

Оставаха осем дни до А-Деня. Часовникът цъкаше. Въпреки това Гедеон беше радостен, че е в Санта Фе вместо в Ню Йорк, където беше пълна каша. По-голямата част от Финансовия квартал, Уолстрийт и района, където се беше издигал Световният търговски център, бяха опустели — и това неизбежно бе довело до грабежи, пожари и разполагане на части на Националната гвардия. Да не говорим, че бе избухнала политическа буря с истерични атаки срещу президента. Някои гласовити медийни фигури и радиоводещи също се бяха намесили — извличаха лична изгода от положението, като залагаха на чувствата на широката публика. Америка изобщо не се справяше добре с кризата.