Странно, но тази сигурност сякаш го освободи. Вече знаеше какво го очаква и какво не може да има. Това му даваше свободата да последва съвета на доктора — да се съсредоточи върху нещата, които имат значение за него. И да помага на другите. Освобождаването на пъстървата щеше да е чудесен жест, но трябваше да си признае, че изяждането й бе още по-рядко удоволствие. Изяждането й бе важно за него. Насред живота сме мъртви… Мъдра мисъл, отнасяща се както за пъстървите, така и за хората.
През тези три седмици направи и други неща, които бяха важни за него. Едно от тях бе да си уреди безсрочна отпуска по болест от Лос Аламос. И когато кратката му ваканция приключи, когато включи телефоните си и най-сетне прочете съобщенията, намери едно от Глин. Инженерът имаше друга задача, стига Гедеон да бил готов да я приеме — задача „от особена важност“. Гедеон понечи веднага да изтрие съобщението, но спря. Защо пък не? Явно го биваше в тези неща. Ако искаше да помага на другите, може би трябваше да върши точно това.
Дори гневът му към Глин, задето го беше изоставил, вече му бе минал. Гедеон започваше да разбира, че начинът на действие на работодателя му, макар и труден за приемане в напечени моменти, се оказва изключително ефективен. Бяха отказали да му помогнат, защото ясно разбираха, че Гедеон има най-големи шансове да успее, ако бъде оставен да се оправя сам.
И ето го отново в Ню Йорк, готов да започне следващата глава от краткия си живот. Пое дълбоко дъх и се огледа. Беше прекрасен неделен следобед и паркът преливаше от посетители. Той се помота, омагьосан от суматохата: доминикански барабанисти, изпълващи парка с весели ритми; тромави деца на ролери с каски и наколенници — майките им ги наблюдаваха, събрали се в нервна група; двама мъже със скъпи костюми и пури; старо хипи, дрънкащо на китара зад паничка с монети; уличен мим, който вървеше след хората и имитираше походката им за тяхно най-голямо раздразнение; измамник с карти, който размесваше тестето си и се оглеждаше за ченгета; скитник, хъркащ на пейка. Паркът представяше пълен разрез на обществото, от върха до дъното, с цялата му сложност, пъстрота и великолепие. Но в този радостен ден пъстротата беше особено ярка. Ню Йорк изглеждаше много по-различно от последния път, когато бе тук и когато някакъв подпийнал бизнесмен му беше отмъкнал таксито. Ужасът от терористичния удар, който бе оставил града наполовина опразнен, беше отминал и хората сякаш се бяха върнали променени. Изглеждаха по-земни, по-толерантни, повече свързани със сегашния момент, по-щастливи.
Градът се беше променил. Същото се отнасяше и за него. „Всички се нуждаем от напомняне какво е важно в живота“, помисли си Гедеон. На тези хора им беше напомнено. Също като на него.
Всичко бе приключило, страната се бе върнала в обичайния си ритъм. Собствените му тревоги бяха намерили решението си — видеозаписите от АВМИИИБ, лаптопът на Блейн и пълните признания на Дарт от болницата бяха запълнили белите петна и разказаха цялата история. Новак бе арестуван заедно с други съзаклятници от Лос Аламос, министерството на отбраната и разузнавателните служби. Заговорът бе разкрит, Чокър бе реабилитиран като невинна жертва. Глин се беше погрижил истинската роля на Гедеон в цялата драма да остане в дълбока тайна. Това бе жизненоважно за Гедеон. Онова, което щеше да съсипе остатъка от краткия му живот, бе славата, обявяването му за герой и появата на лицето му по първите страници на всички вестници и списания. Ама че кошмар.
А също и Алида. Тя беше изчезнала завинаги. Той все още пазеше спомена за нея дълбоко в себе си — това бе единственото, което можеше да направи.
Направи обиколка около фонтана и спря пред доминиканските барабанисти. Те думкаха барабаните си с огромни усмивки, с блаженство в очите, изпълняваха невъобразимо сложни ритми. Като туптенето на сърцето, помисли си той — първото усещане, с което започваме живота си, умножено хилядократно и превърнато в нещо диво и опияняващо.
Слушаше музиката и изпитваше покой. Истински покой. Чувството бе изумително, още не можеше да свикне с него. Така ли се чувстваха повечето хора всеки ден? Никога не беше подозирал какво е изпускал. Артериовенозната малформация и докторът най-сетне му бяха дали този дар след толкова години безпокойство, страх, мъка, страдание, омраза и жажда за мъст. Огромна, дори неописуема ирония. Малформацията щеше да го убие — но преди това го бе направила свободен.
Читать дальше