Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

При всеки опит тя му затваряше. Последния път, когато й звънна, беше сменила номера си.

След това се беше опитал да я изчака пред портала на къщата с надеждата, че като го види, ще спре и ще изслуша обясненията му… Но тя мина на два пъти покрай него, без изобщо да го погледне.

И така Гедеон дойде на погребението, готов да понесе всякакво унижение, за да я види, да поговори с нея, да обясни. Не очакваше връзката им да продължи, но поне щеше да е с нея за един последен път. Защото идеята да я остави така измъчена и безутешна, пълна с горчивина и омраза, бе просто невъобразима. Оставаше му съвсем малко време — и вече го знаеше със сигурност.

Отново и отново се връщаше към моментите, които бяха прекарали заедно — бягството им с коня, първоначалната ярост на Алида срещу него, бавната промяна на чувствата й и превръщането им в любов, първото им любене благодарение на невероятната щедрост на сърцето и духа й.

Гедеон започваше да се чувства като натрапник, като неканен гост в някакъв дълбоко личен момент. Обърна се и тръгна надолу по хълма, подминаваше гроб след гроб, докато не стигна старото гробище. Спря в прохладната сянка на един кипарис и зачака на бялата чакълена пътека, по която Алида щеше да мине на връщане към колата си.

„Дори това да е вярно и да ти остава само година — какво пък, нека я направим страхотна година. Заедно. Ти и аз. Ще съберем в една година любов за цял живот“. Нейни думи. Изведнъж пред него изникна образът й — гола на прага на ранчото, прекрасна като девица на Ботичели — в деня, когато беше заминал с колата й, твърдо решен да съсипе живота на баща й.

Защо беше толкова важно да говори с нея? Дали защото се надяваше, че може да я накара да погледне на нещата с неговите очи, да разбере ужасната безизходица, в която се намира и — в крайна сметка, с безкрайно голямото си сърце — да му прости? Или част от него вече беше разбрала, че това е невъзможно? Може би изпитваше нужда да обясни всичко заради собствения си покой — защото Алида би могла да го разбере, макар никога вече да не би изпитала обич към него?

Продължи да наблюдава службата от разстояние. Лекият ветрец довяваше от време на време думите на свещеника до ушите му. Спуснаха ковчега. И всичко приключи. Насъбралите се около гроба хора започнаха да се разотиват.

Гедеон изчака в сянката, докато те бавно слизаха по склона. Погледът му не се откъсваше от нея, докато хората й изказваха съболезнованията си, прегръщаха я, стискаха ръката й. Всичко продължи мъчително дълго. Първо минаха някакви жени на неопределена възраст, които оживено си шепнеха нещо; след тях дойде ред на по-млади хора и двойки; накрая мина свещеникът с неколцина от помощниците си.

Последна беше Алида, съвсем сама. Бе смазана от загубата, но въпреки това вървеше гордо по тясната пътека между гробовете, с вдигната глава и насочен право напред поглед. Сякаш не го забелязваше. Гедеон усети в стомаха си странна пустота. Не знаеше как да постъпи — да я заговори, да й препречи пътя, да протегне ръка — и когато Алида се изравни с него, отвори уста, но не успя да произнесе нито звук. Гледаше като онемял как тя минава бавно покрай него, загледана право напред, без дори да трепне, без никаква промяна в изражението, сякаш той не съществуваше.

Гедеон я проследи с поглед, докато тя се отдалечаваше — смаляваща се черна фигура, която накрая изчезна зад ъгъла на постройката.

Продължи да чака още дълго. И още. Накрая си пое дълбоко и треперливо дъх и също тръгна надолу по тесните пътеки между гробовете.

Каза на шофьора на таксито да го остави на Уошингтън Скуеър Парк. Смяташе да извърви пеша последния километър и половина до офисите на ЕИР на Малка западна дванайсета — но преди това искаше да поостане малко в парка и да се наслади на летния ден.

От погребението бяха минали три седмици. Веднага след него Гедеон се бе усамотил в хижата си в планината Хемес и беше изключил мобилния и стационарния телефон, както и компютрите си. И беше прекарал три седмици в лов на риба. На петия ден най-сетне успя да улови чудовищната пъстърва с кука без контра, тъй като възнамеряваше да я пусне. Каква великолепна риба бе само — тлъста, лъскава, с тъмнооранжево оцветяване под хрилете. Определено си заслужаваше да бъде пусната, както правеше по принцип. Странно, но нещо го накара да размисли. Вместо да я освободи, той я отнесе в хижата си, почисти я и си направи изключително семпла truite almondine 9 9 Пъстърва с бадеми (фр.). — Б.пр. с бутилка пулини-монтраше. Без абсолютно никакво чувство за вина. Докато се наслаждаваше съвсем сам на простата храна, се случи нещо странно. Почувства се щастлив. Не само щастлив, но и в мир със себе си. Вгледа се в чувствата си с изненада и любопитство и осъзна, че са свързани по някакъв начин със сигурността на нещата. Със сигурността на диагнозата му и с убеждението, че никога вече няма да види Алида.