Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

— Зависи от скоростта, с която се раздува вената. Няколко месеца, може би година.

Настъпи дълго мълчание.

— Процедурите рисковани ли са? — попита най-сетне Гедеон.

— Доста рисковани. Особено от неврологична гледна точка. При подобни операции смъртността е от десет до петнадесет процента, а в други четиридесет процента се стига до увреждане на мозъка.

Гедеон го погледна в очите.

— Вие бихте ли поели такъв риск, ако бяхте на мое място?

— Не — без никакво колебание отвърна докторът. — Не бих искал да живея, ако мозъкът ми бъде увреден. Не съм комарджия и шансът петдесет на петдесет не ми се вижда привлекателен.

Неврологът не извърна поглед, в големите му кафяви очи се четеше състрадание. Гедеон си даде сметка, че разговаря с мъдър човек — един от малцината, които бе срещал в своя кратък и сравнително нещастен живот.

— Не мисля, че ангиографията ще е необходима — каза Гедеон.

— Разбирам.

— Междувременно има ли нещо, което да правя? Някакъв начин, по който да променя живота си?

— Не. Можете да водите нормален активен живот. Краят, когато настъпи, най-вероятно ще бъде внезапен. — Докторът замълча за момент. — Това не е съвсем медицински съвет, но ако бях на ваше място, щях да правя нещата, които са наистина важни за мен. И ако това включва помощ за другите, още по-добре.

— Благодаря.

Докторът стисна рамото му и заговори по-тихо:

— Единствената разлика между вас и всички останали е в това, че макар животът на всички ни да е кратък, вашият е мъничко по-кратък.

Гедеон отби от Норт Гуадалуп, мина през стария испански портал и продължи по застланата с бял чакъл алея на Националното гробище на Санта Фе. Пред ритуалната сграда бяха паркирани десетина коли и той спря до тях, слезе и се огледа. Беше топла лятна сутрин, тъмнозеленият масив на планината Сангре де Кристо се открояваше на фона на порцеланеното небе. Стройните редици малки бели надгробни камъни се простираха към далечината под яркото слънце.

Тръгна на изток, чакълът скърцаше под обувките му. Намираше се в по-старата част на гробището, построено за войниците на Съюза, загинали в битката за прохода Глориета, но през редиците борове и кедри се виждаше новата част, изкачваща се по плавните склонове към недалечния хребет, където пустинята беше наскоро покрита с почва и превърната в изкуствена зеленина. Приблизително в средата на склона се виждаше малка група хора.

Загледа се към спретнатите редици от бели кръстове и Давидови звезди. „Скоро и аз ще съм на някое подобно място и около гроба ми ще се съберат хора“. Неочакваната и нежелана мисъл бързо бе последвана от друга, будеща ужас и в същото време неизбежна: „Кой ще дойде да ме изпрати?“

Тръгна по пътеката към групата опечалени.

Подробностите около участието на Саймън Блейн в терористичния заговор бяха спестени на медиите. Гедеон бе очаквал да види на погребението много по-голяма тълпа. В края на краищата Блейн бе известен и почитан писател. Но докато вървеше през строгите бели редици, осъзна, че около гроба са се събрали не повече от двайсетина души. След малко долови гласа на свещеника, който напевно произнасяше по-старата, официална епископална версия на заупокойната молитва:

Продължи и излезе от сянката на дърветата под яркото слънце. Веднага видя Алида. Беше с проста черна рокля, шапка с воал и бели ръкавици до лактите.

Гедеон застана в края на групата и тайно загледа лицето й от другата страна на гроба. Воалът беше вдигнат. Тя се взираше в ковчега със сухи очи, но лицето й бе изпито и ужасно измъчено. Внезапно вдигна очи и за една ужасна секунда погледите им се срещнаха. После тя отново загледа надолу в гроба.

Какъв беше този поглед? Гедеон се опита да го разнищи. Имаше ли някакво чувство в него? Беше съвсем кратък, а тя решително отказваше да вдигне отново глава.

През седмицата след събитията във Форт Детрик Гедеон многократно се беше опитвал да се свърже с нея. Искаше — имаше нужда — да обясни, да й каже колко много съжалява, колко ужасно се чувства, че я е измамил, да сподели мъката си заради станалото с баща й. Трябваше да й помогне да разбере, че просто не бе имал избор. Че баща й си беше причинил сам всичко това — нещо, което тя със сигурност осъзнаваше.