Камила Лекберг - Русалката

– Какво говориш? Къде са го откарали? Така ли? В Удевала?

Ана погледна притеснено сестра си. Ръката на Ерика трепереше, докато тя държи телефона.

– Какво има? – попита Ана, щом разговорът приключи.

Ерика преглътна. Очите й бяха насълзени.

– Патрик е колабирал – прошепна тя. – Смятат, че може да е инфаркт. Карат го с линейка към Удевала.

За момент Ана застина от шока. После съобразителната й страна пое контрол над ситуацията. Изправи се бързо и тръгна към входната врата. Ключовете от колата бяха в антрето и тя ги грабна на излизане.

– Отиваме в Удевала. Идвай. Аз ще карам.

Ерика я последва мълчаливо. Имаше чувството, че светът около нея се срива.

Натисна газта толкова силно, че под гумите се разхвърча чакъл. Нямаше време. Самолетът на Ерик излиташе след два часа и Луис искаше да присъства, когато го заловят.

Караше бързо. Нямаше избор, ако искаше да стигне навреме. Но щом стигна до бензиностанцията, се сети, че е забравила портмонето си вкъщи. Бензинът нямаше да стигне чак до Гьотеборг. Изруга на глас и на кръстовището направи обратен завой. Щеше да изгуби време, като се върне за портмонето, но нямаше какво друго да направи.

Все пак усещането, че държиш живота си под контрол, е чудесно, мислеше си тя, докато колата хвърчеше през Фелбака. Чувстваше се като нов човек. Цялото й тяло бе приятно отпуснато, чувството за власт я правеше красива и силна. Светът бе приятно място за живеене и за пръв път от много години й принадлежеше.

Ерик го очакваше изненада. Сигурно дори не му е хрумвало, че тя може да се досети какво е намислил, а още по-малко да се обади на полицията. Луис се засмя, когато колата прелетя над върха на хълма, по който се изкачваше улица Галербакен. Луис се чувстваше свободна.

Ще се измъкне от унизителния им танц. Ще се отърве от всички лъжи и оскърбления, от него. Натисна газта до дупка. Колата летеше към новия й живот като копие. Владееше скоростта и всичко останало. Владееше живота си.

Не я видя, преди да е станало твърде късно. За кратък миг погледна встрани, към морето, и се удиви колко красив е ледът. Извърна поглед само за секунда, но това бе достатъчно. Разбра, че е навлязла в грешното платно. В колата насреща имаше две жени, които пищяха.

Сблъсъкът на метал с метал отекна и заглуши всичко. След което настана тишина.

Преди всичко искам да благодаря на моя Мартин. За това, че ме обичаш и постоянно намираш нови начини да го покажеш.

Както обикновено, има един човек, който е от жизненоважно значение за появата на книгите ми: прекрасната ми издателка Карин Линге Норд. Тя притежава очарователна комбинация от качества като упоритост и топлота, а освен това прави романите ми по-добри! Този път с редактирането ни помогна и Матилда Лунд. Приносът ти беше фантастичен, безкрайно съм ти благодарна! Както и на останалите хора от издателство „Форум“ – вие си знаете кои сте. Вършите си работата адски добре! Тук трябва да спомена и рекламна агенция „Естер“, които създадоха фантастични, пък макар и малко мрачни рекламни кампании. А това, за което съм най-благодарна, е ангажираността на издателството във връзка с издаването на книгата ми „Снежна буря и ухание на бадеми“ в подкрепа на организацията МинСтураДаг 38.

38MinStoraDag (шв.) – букв. „Моят голям ден“: организация, подпомагаща тежкоболни деца. – Б. р.

Както винаги, Бенгт Нурдин си остава важен за мен човек, както в личен, така и в професионален план. Благодаря също и на новите таланти в агенция „Нурдин“ – Йоаким, Хансерик, София и Ана – за ентусиазма и свършената работа, откакто поехте щафетата от Бенгт, който сега се радва на заслужено спокойствие. Бенгт, само ти разбираш колко много означаваш за мен. Във всяко отношение.

Благодаря на мама за всичко, включително за помощта с гледането на децата. Благодаря и на Андерш Туреви за бързия преглед на ръкописа и за това, че винаги ми помага с информация за Фелбака. Освен това искам да благодаря и на всички жители на Фелбака за това, че взехте книгите ми присърце, че сте толкова лоялни към мен и ми оказвате фантастична подкрепа. Въпреки многото години, прекарани в Стокхолм, вие ме карате все още да се чувствам като „тукашно момиче“.

Благодаря и на полицаите от полицейското управление в Танумсхеде. Няма да изброявам имена, за да не забравя някого. Вършите страхотна работа и сте невероятно търпеливи с мен и телевизионния екип, докато кръстосваме участъка ви и внасяме смут. Юнас Линдгрен от Съдебна медицина в Гьотеборг – благодаря ти, че винаги се отзоваваш и поправяш грешките ми.