Камила Лекберг - Русалката

– Вестниците се раззвъняха! – Мелберг се втурна в стаята, грейнал като слънце. – Доста ще се шуми покрай случая. Много добър пиар за управлението.

– Да, вероятно така ще стане.

Патрик продължаваше да гледа рисунките.

– Добре се справихме, Хедстрьом! Трябва да призная. Вярно, отне ви известно време, но щом набрахте скорост и свършихте малко истинска, старомодна полицейска работа, накрая ни потръгна.

– Вярно – каза Патрик.

Днес не можеше дори да се подразни на Мелберг.

Разтърка гръдния си кош с ръка. Продължаваше да го боли. Явно се бе ударил по-здраво, отколкото си мислеше.

– Най-добре да се връщам в кабинета си – каза Мелберг. – Преди малко се обадиха от „Афтонбладет“ и е въпрос на време да ни потърсят и от „Експресен“.

– Мм... – отговори Патрик и продължи да се разтрива с ръка.

Мамка му, как боли. Може би ще го отпусне, ако се раздвижи малко. Изправи се и отиде в кухнята. Естествено. Както обикновено, кафето беше свършило точно когато искаше да си налее една чаша. Паула влезе след него.

– Приключихме в бараката. Нямам думи. Никога не бих се досетила.

– Не – отвърна Патрик.

Осъзнаваше, че звучи недружелюбно, но беше толкова изморен. Нямаше сили да говори за случая, нито да мисли за Алис и Кристиан, за малкото момче, което бди над трупа на майка си, докато тя се разлага в лятната жега.

Вперил поглед в кафеварката, той сипа няколко лъжици кафе. Колко станаха? Две или три? Не помнеше. Опита да се съсредоточи, но съдържанието на последната лъжица падна извън кафеварката. Загреба наново от пакета, но нещо го прободе в гръдния кош и той изпъшка.

– Патрик, как си? Патрик?

Чуваше гласа на Паула, но той идваше някъде от далеч, от много далеч. Игнорира я и опита да продължи да пълни кафеварката, но ръката му не се подчиняваше. Пред очите му проблесна светлина, а болката в гърдите изведнъж се засили хилядократно. Патрик разбра, че нещо не е наред, че нещо ще се случи.

После пред очите му причерня.

– Сам ли си е пращал заплахите?

Ана се размърда. Бебето притискаше пикочния й мехур и тя трябваше да отиде до тоалетната, но не можеше да се откъсне от разговора.

– Да, а също и на другите – отговори Ерика. – Не знаем дали Магнус също е получавал. Вероятно не.

– А защо се е започнало, когато се е захванал с писането на книгата?

– И по този въпрос разполагаме само с теории. Но според Торвалд е възможно да му е било трудно да взима хапчета за шизофренията, докато работи над книгата. Понякога имат странични ефекти като умора и сънливост и в такъв случай е възможно да не е можел да се фокусира върху писането. Моето предположение е, че е спрял да си взима лекарствата и тогава заболяването се е изострило, след като Кристиан дълги години го е държал в шах. Разстройството на личността също се е проявило. За Кристиан най-големият обект на омразата е бил самият той. Вероятно не е можел да се справи с вината, която с времето е ставала все по-силна. Затова е разделил личността си на две: Кристиан, който се опитва да забрави и да води нормален живот, и Русалката, или Алис, която мрази Кристиан и му помага да носи вината.

Ерика търпеливо се опитваше да обясни. Не беше лесно да се проумее, всъщност бе направо невъзможно. Торвалд подчерта, че е изключителна рядкост заболяването да достигне до такива крайности. Случаят на Кристиан по никакъв начин не беше нормален. Но и Кристиан не бе водил нормален живот. Бил е подложен на неща, които биха пречупили и най-силните характери.

– Затова и е отнел живота си – каза Ерика. – В писмото, което е оставил, пише, че е бил принуден да ги спаси от нея. А единственият начин да го направи, било, като й даде това, което иска. Себе си.

– Но нали сам е написал онези думи в стаята на децата, той е бил заплахата.

– Да, именно. Когато е осъзнал, че обича синовете си, е разбрал също, че единственият начин да ги предпази, е, като премахне причината Русалката да иска да им навреди. С други думи, като премахне себе си. В неговия свят Русалката е била истинска, не плод на въображението. Съществувала е и е искала да убие семейството му. Точно както е убила Мария и Емил. Затова ги е спасил, като е отнел собствения си живот.

Ана избърса една сълза.

– Всичко това е просто ужасно.

– Да – съгласи се Ерика. – Ужасно е.

Чу се пронизително позвъняване и Ерика грабна телефона раздразнено.

– Ако пак е някой скапан репортер, ще... Ало, Ерика Фалк – лицето й се разведри. – Здрасти, Аника!

Скоро обаче изражението й пак се промени и тя ахна.