Камила Лекберг - Русалката

– Чудесно, благодаря.

– Значи, това са неща на Кристиан Тюдел? – попита Турбьорн. – Онзи, когото свалихме от кулата?

Той пропълзя в малкото помещение, а Патрик се качи на стълбата и го последва.

– Така изглежда.

– Защо...? – започна Турбьорн, но затвори уста. Това не беше негова работа. Задачата му бе да осигури съдебните доказателства и с времето щеше да получи всички отговори. Вместо това посочи с ръка и попита: – Това ли е писмото, за което говореше?

– Да. Поне сега сме сигурни, че е било самоубийство.

– Все е нещо – каза Турбьорн, който, изглежда, продължаваше да не вярва на очите си. Цялото помещение беше препълнено с женски вещи. Дрехи, гримове, бижута, обувки. Както и перука с дълга, тъмна коса. – Ще съберем всичко. Сигурно ще отнеме време.

Турбьорн запълзя внимателно назад, докато краката му достигнаха стълбата.

– Да, на какво ли не ставаме свидетели – промърмори той отново.

– Аз ще се връщам в управлението. Имам малко работа, преди да докладвам на останалите – каза Патрик. – Обади ми се по-късно, когато приключите тук. – Той се обърна към Паула, която се беше присъединила към тях и напрегнато следеше работата на експертите. – Ти тук ли ще останеш?

– Абсолютно – отвърна тя.

Патрик излезе от рибарската барака и вдиша свежия зимен въздух. След като откриха скривалището на Кристиан, Ерика му разказа останалото, което бе научила. После той прочете писмото и парченцата от пъзела започнаха едно по едно да се нареждат. Беше непонятно, но Патрик знаеше, че е истина. Сега разбираше всичко. А когато Йоста и Мартин се върнат от Гьотеборг, ще може да разкаже цялата трагична история на колегите си.

– Остават почти два часа, докато самолетът излети. Нямаше нужда да тръгваме толкова рано.

Мартин погледна часовника, когато наближиха Ландветер.

– Не е нужно да си седим на задниците и да чакаме, нали? – Йоста зави към паркинга пред терминала за международни полети. – Влизаме, правим една врътка наоколо и ако открием копелето, го арестуваме.

– Трябва да изчакаме подкреплението от Гьотеборг – възрази Мартин.

Винаги се изнервяше, когато нещата не се случват според правилника.

– Пфу, двамата лесно ще се справим с оня – каза Йоста.

– Окей – каза Мартин колебливо.

Слязоха от колата и се запътиха към летището.

– Аха, и какво сега? – Мартин се огледа.

– Спокойно можем да седнем да изпием по едно кафе. И същевременно да си отваряме очите.

– Няма ли да обиколим наоколо и да търсим Ерик?

– Ами че аз какво казах? – отвърна Йоста. – Ще си отваряме очите. Ако седнем ей там – той посочи едно кафене по средата на салона за заминаващи, – ще имаме отличен изглед и в двете посоки. Ерик трябва да мине покрай нас на влизане.

– Да, тук имаш право.

Мартин се предаде. Знаеше, че няма смисъл да се опъва на Йоста, когато наблизо има кафене.

Седнаха на една маса, след като си купиха кафе и по един мазарин 37. Йоста направо грееше, когато отхапа от сладкиша си.

37Вид бадемов сладкиш. – Б. пр.

– Това е храна за душата.

Мартин не си направи труда да отбележи, че мазаринът едва ли може да се нарече храна. Но не можеше да отрече, че е вкусен. Тъкмо налапа последната хапка, когато забеляза нещо с крайчеца на очите си.

– Гледай, това не е ли той?

Йоста се обърна рязко.

– Да, прав си. Хайде, да го хванем.

Той се изправи с необичайна пъргавина и Мартин се втурна след него. Ерик се отдалечаваше от тях с бодра крачка, хванал сак в едната ръка и куфар в другата. Беше облечен безупречно, с костюм, вратовръзка и бяла риза.

Йоста и Мартин се затичаха, за да го настигнат. Йоста, който имаше преднина заради ранния си старт, стигна първи и стовари тежко ръка върху рамото на Ерик.

– Ерик Линд? Налага се да те помолим да дойдеш с нас.

Ерик се обърна със стъписано изражение на лицето. За секунда като че обмисляше дали да не побегне, но се задоволи с това да се отърси от ръката на Йоста.

– Трябва да има някаква грешка. Заминавам на бизнес пътуване – каза той. – Не знам какво ви е хрумнало, но самолетът ме чака, имам важна среща.

По челото му изби пот.

– Разбираме те. Ще имаш възможност да обясниш всичко по-късно – каза Йоста и побутна Ерик по посока на изхода.

Всички наоколо бяха спрели и зяпаха с любопитство.

– Кълна се! Трябва да се кача на самолета.

– Разбирам – каза Йоста спокойно. После се обърна към Мартин. – Ще вземеш ли багажа му, ако обичаш?

Мартин кимна, но изруга наум. Никога не му се падаха забавните задължения.