Камила Лекберг - Русалката

И тогава тя започна да крещи. Звукът се появи внезапно и неочаквано. Проряза нощта и Ерик спря рязко и погледна Алис. Усети паника. Трябваше да й затвори устата, да я накара да млъкне.

Кристиан усети как виковете й проникват в тишината вътре в главата му. Запуши уши с ръце, но това не помогна. Алис пищеше по същия начин, както когато беше малка. Тогава, когато му отне всичко. Видя как Ерик я възсяда, как вдига ръка и я удря. Той също опитваше да заглуши виковете й. При всеки удар главата на Алис се удряше в дървения под и отскачаше леко. Чу се изхрущяване, когато юмрукът на Ерик уцели някоя от костите на лицето й. Кристиан видя как пребледнелият Кенет се взира в Ерик. Магнус също се събуди от писъците. Изправи се сънено и погледна към Ерик и Алис, към разкопчаните си панталони.

Тогава викът спря. Настана абсолютна тишина. И Кристиан избяга. Изправи се и побягна, далеч от Алис, далеч от Бадхолмен. Дотича до къщи, втурна се през входната врата и нагоре по стълбите, чак до стаята си, където легна в леглото и дръпна завивката, покривайки главата си, покривайки гласовете.

Светът бавно спря да се върти.

– Оставихме я там. – Кенет не можеше да погледне Ерика в очите. – Просто я оставихме там.

– Какво стана после? – попита Ерика.

Все още не звучеше обвинително, от което Кенет се почувства още по-зле.

– Изплаших се до смърт. На сутринта, когато се събудих, имах чувството, че всичко е било лош сън, но когато осъзнах какво се е случило, какво сме направили всъщност... – Думите заседнаха в гърлото му. – През целия ден чаках полицията да почука на вратата.

– Но това не стана?

– Не. А два дни по-късно чухме, че семейство Лисандер са се преместили.

– А вие тримата? Говорихте ли за станалото?

– Не, никога. Не сме се уговаряли така, просто никой не го споменаваше. Магнус повдигна въпроса чак когато си пийна повече на онзи Мидсомар.

– И това беше първият път? – попита Ерика невярващо.

– Да, това беше. Но знам, че Магнус страдаше. На него му беше най-трудно да живее със случилото се. Аз успях по някакъв начин да потисна спомените. Съсредоточих се върху Лисбет, върху живота си. Избрах да забравя. А Ерик, той нямаше нужда да бяга от миналото. Мисля, че въобще не му пукаше.

– Но въпреки това сте останали заедно през всички тези години.

– И аз не го разбирам. Но ние... заслужихме си го. – Той размърда бинтованите си ръце. – Аз заслужавам и по-лошо, но не и Лисбет. Тя беше невинна. Най-лошото е, че е научила всичко, че това е било последното, което е чула, преди да умре. Аз не бях този, за когото ме мислеше, животът ни беше лъжа.

Той преглътна напиращия плач.

– Това, което сте сторили, е ужасяващо – каза Ерика. – Не мога да твърдя друго. Но животът ти с Лисбет не е бил лъжа и мисля, че и тя го знае. Каквото и да е чула.

– Ще опитам да й обясня – каза той. – Знам, че скоро идва моят ред, тя ще дойде за мен и тогава ще мога да обясня. Трябва да вярвам в това, иначе всичко е...

Той извърна глава.

– Какво имаш предвид? Кой ще дойде за теб?

– Алис, естествено. – Кенет се зачуди дали Ерика изобщо е чула какво й разказа. – Нали тя прави всичко това.

Първоначално Ерика не отговори, само го погледна със съчувствие.

– Не е Алис – каза тя накрая и повтори: – Не е Алис.

Затвори книгата. Не разбра всичко, романът беше твърде дълбок, а езикът понякога звучеше твърде заплетено, което не му допадаше, но Патрик все пак проследи основната история. И осъзна, че е трябвало да я прочете по-рано. Някои неща започнаха да му се изясняват.

В съзнанието му изплува образ. Зрителен спомен от спалнята на Сия и Магнус. Нещо, което видя, докато беше там, но тогава не му отдаде особено значение. А и как би могъл? Знаеше, че не е имало как да се досети, но въпреки това се упрекна. После взе мобилния си и позвъни.

– Здравей, Лудвиг. Майка ти там ли е?

Зачака и чу стъпките на Лудвиг, последвани от кратък разговор, след което Сия вдигна телефона.

– Здравей, Патрик Хедстрьом се обажда. Извинявай, че те безпокоя, но се чудя за нещо. Какво прави Магнус вечерта, преди да изчезне? Не, нямам предвид цялата вечер, ами след като си легнахте. Така ли? Цяла нощ? Окей, благодаря.

Той затвори. Връзваше се, всичко се връзваше. Но знаеше, че няма да стигне далеч с голи теории. Имаше нужда от конкретни доказателства. А не искаше да разкаже на останалите, преди да се е сдобил с такива. Имаше риск да не му повярват. Но имаше някой, с когото може да поговори, един човек, който би му помогнал. Патрик отново взе телефона.