Камила Лекберг - Русалката

– И така и не разпознахте Кристиан като възрастен? – попита Ерика.

– Не, изобщо. Ако искаш вярвай, но не направих връзката. Нито пък някой от останалите. Кристиан беше друг човек. Не говоря само за външния вид, той... не беше същият. Дори сега, когато знам...

Кенет поклати глава.

– Ами Алис? Разкажи ми за Алис.

Кенет направи гримаса. Не искаше. Да говори за Алис беше като съзнателно да пъхне ръката си в огъня. С годините я бе избутал толкова назад в съзнанието си, че тя сякаш не съществуваше. Но това време отмина. Трябваше да разкаже за нея, пък ако ще да изгори ръката си.

– Алис беше толкова красива, че човек оставаше без дъх, като я види. Но веднага щом се размърдаше или започнеше да говори, ставаше ясно, че нещо не е наред. Тя постоянно вървеше след Кристиан. Така и не можехме да преценим дали това му харесва, или не. Понякога изглеждаше раздразнен, но друг път като че се радваше да я види.

– Говорехте ли с Алис?

– Не, като изключим подигравките, които й подвиквахме.

Кенет се срамуваше. Спомни си всичко толкова ясно, всичко, което бяха говорили и правили. Като че беше вчера. То беше вчера. Не, случи се отдавна. Кенет усети, че започва да се обърква. Сякаш спомените, които бе потискал, сега изригваха навън с такава сила, че помитаха всичко по пътя си.

– Когато Алис е била на тринайсет, семейство Лисандер са се изнесли от Фелбака, а Кристиан ги е напуснал. Нещо се е случило, и мисля, че знаеш какво.

Гласът на Ерика беше спокоен, не го съдеше и на Кенет му се прииска да разкаже. Така или иначе, тя скоро ще дойде за него. И той отново ще бъде при Лисбет.

– Случи се през юли – каза той и затвори очи.

Кристиан усещаше тревогата в тялото си. Тревога, която растеше все повече и не го оставяше да спи нощем. Трябваше да се махне, знаеше го. Ако иска да си намери място, трябва да отиде някъде далеч. Далеч от татко и мама, от Алис. Странно, но от това го болеше най-много. Раздялата с Алис.

– Ехо! Ей ти!

Обърна се изненадан. Както обикновено, разходката му го бе отвела до Бадхолмен. Обичаше да седи там и да гледа морето и Фелбака.

– Ела тук!

Кристиан не знаеше какво да очаква. До мъжката съблекалня бяха насядали Ерик, Магнус и Кенет. И Ерик го викаше.

Кристиан ги погледна подозрително. Каквото и да искаха, едва ли беше нещо хубаво. Но изкушението беше твърде силно и той пъхна ръце в джобовете си и се запъти към тях с престорена безгрижност.

– Искаш ли? – каза Ерик и му подаде цигара.

Кристиан поклати глава. Продължаваше да очаква катастрофата. Очакваше и тримата да му се нахвърлят или каквото и да е, но не и тази... благосклонност.

– Сядай – каза Ерик и потупа дървения под с ръка.

Той седна като на сън. Всичко му се струваше нереално. Беше си го мислил толкова много пъти, представяше си същата ситуация. А сега тя наистина се случваше. Седеше заедно с тях.

– Какво ще правиш довечера? – попита Ерик и размени погледи с Кенет и Магнус.

– Нищо особено. Защо?

– Мислим да си устроим парти тук. Частно събиране, така да се каже.

Ерик се засмя.

– Аха – каза Кристиан и се размърда леко, за да седне по-удобно.

– Искаш ли да дойдеш?

– Аз? – попита Кристиан.

Не беше сигурен дали е чул правилно.

– Да, ти. Но ти трябва пропуск – каза Ерик и отново се спогледа с Магнус и Кенет.

Значи, имаше уловка. Какво унижение му бяха замислили този път?

– Какъв пропуск? – каза той, макар да знаеше, че не бива да пита.

Другите зашепнаха помежду си. Накрая Ерик се обърна към Кристиан и каза предизвикателно:

– Бутилка уиски.

Ха, само това. Обля го вълна на облекчение. Като нищо можеше да свие някоя бутилка от къщи.

– Добре, няма проблеми. Кога да дойда?

Ерик направи две дръпки, преди да отговори. Изглеждаше изтънчен с цигарата в ръка. Възрастен.

– Трябва да сме сигурни, че никой няма да ни досажда. Така че след полунощ. Да кажем дванайсет и половина?

Кристиан усети как кима прекалено ентусиазирано.

– Окей, дванайсет и половина. Ще дойда.

– Хубаво – каза Ерик сдържано.

Кристиан си тръгна с бърза крачка. Отдавна не бе чувствал краката си толкова леки. Може би късметът му ще се обърне и най-накрая ще го приемат като един от тях.

Остатъкът от деня вървеше бавно. Накрая стана време за лягане, но той не смееше да мигне от страх да не се успи. Лежеше буден и гледаше стрелките на часовника, които бавно се придвижваха към полунощ. В дванайсет и петнайсет стана и се облече, внимавайки да не вдигне шум. Промъкна се до долния етаж и отиде до шкафа с минибара. Там имаше няколко бутилки уиски и той хвана най-пълната. Тя издрънча, докато я вадеше, и за миг Кристиан застина. Но, изглежда, звукът не бе събудил никого.