Камила Лекберг - Русалката

35Магьосница, героиня от анимационната вселена на Скрудж Макдък, създадена от Дисни. – Б. пр.

Уредиха всичко. Пратката с материалите от разследването пътуваше от Гьотеборг. Би трябвало Патрик да ликува, но щастието все още не желаеше да го навести. Продължаваше да не може да се свърже с Ерика, а го притесняваше мисълта, че въпреки напредналата си бременност тя тича наляво-надясно и се занимава с бог знае какво. Знаеше, че Ерика може да се грижи за себе си, и то по-добре от повечето хора. Това бе една от многото причини да я обича. Но не можеше да не се притеснява.

– Ще пристигнат след половин час! – провикна се Аника, която поръча куриерската пратка.

– Екстра! – викна Патрик в отговор.

После се изправи, взе якето си и измърмори нещо неясно на Аника, докато минаваше покрай нея на излизане. Навън го посрещна режещ вятър и той притича до близкия супермаркет. Беше го яд на самия себе си. Трябваше да направи това по-рано, но то не се вписваше в праволинейния полицейски свят. Ако бъде напълно честен, мисълта дори не му бе хрумнала. Не и преди да разбере как Кристиан е наричал сестра си. Русалката.

Книгите се намираха на първия етаж на супермаркета. Патрик се огледа набързо. Заглавията от местни автори бяха изложени на видимо място и той се усмихна, когато видя голям стенд с книгите на Ерика, както и постер с неин портрет в цял ръст.

– Какъв ужас, да приключи по този начин – каза касиерката, докато Патрик плащаше за книгата.

Той само кимна, не беше в настроение за празни приказки.

Когато излезе навън, пъхна книгата в якето си и се затича обратно към управлението. Аника го изгледа, като влезе, но не каза нищо. Патрик затвори вратата на кабинета си, седна зад бюрото и опита да се настани удобно. След това разтвори книгата и зачете. В действителност имаше куп неща за вършене, както ежедневни задачи, така и полицейска работа. Но нещо му говореше, че това е важно. Така че за първи път през кариерата си Патрик Хедстрьом седна да чете книга в работно време.

Не знаеше точно кога ще го изпишат, но нямаше значение. Можеше да остане тук или да се прибере вкъщи. Тя ще го намери където и да отиде.

Може би все пак е по-добре да го завари вкъщи, където все още се усещаше присъствието на Лисбет. А и имаше няколко неща, които искаше да уреди. Погребението на жена си например. Церемонията ще бъде само за най-близките. Без тъмни дрехи и тъжна музика. А Лисбет ще носи жълтия си шал. Тя специално бе настояла за това приживе.

Предпазливо почукване на вратата наруши мислите му. Кенет завъртя глава. Ерика Фалк. Какво ли иска, зачуди се той без особен интерес.

– Може ли да вляза? – попита Ерика.

Погледът й, също като на всички останали посетители, се насочи към превръзките. Той направи жест, който можеше да се тълкува всякак. Влизай или върви си. Самият той не знаеше какво има предвид.

Но тя влезе в стаята, придърпа един стол и седна до леглото, близо до главата му. Погледна го приятелски.

– Знаеш кой е бил Кристиан, не е ли така? Не Кристиан Тюдел. Кристиан Лисандер.

Първо си помисли да я излъже, както беше излъгал и полицаите, които идваха по-рано. Но нейната интонация беше различна, както и изражението й. Тя знаеше, вече имаше отговорите, или поне част от тях.

– Да, знам – отговори Кенет. – Знам кой беше.

– Разкажи ми за него – каза тя.

Сякаш го заковаваше за леглото с въпросите си.

– Няма много за разказване. Всички в училище го тормозеха. А ние... ние бяхме най-лоши. Начело с Ерик.

– Биели сте го?

– Не бихме го нарекли така. Но му вгорчавахме живота всеки път, щом ни се удадеше шанс.

– Защо? – попита тя и думата увисна във въздуха.

– Защо? Ами кой знае? Той беше различен, идваше от друго място. Беше дебел. Хората винаги имат нужда от някого, когото да тъпчат, който да е по-долу от тях.

– Разбирам ролята на Ерик в цялата работа. Но ти? И Магнус?

Тя не звучеше укорително, но все пак го заболя. Толкова пъти се бе питал същото. На Ерик му липсваше нещо. Трудно беше да се каже какво, може би съчувствие. Това не го извинява, но за него поне имаше обяснение. Кенет и Магнус обаче бяха по-разумни. Това правеше ли прегрешенията им по-големи или по-малки? Кенет не можеше да отговори на този въпрос.

– Бяхме млади и глупави – каза той, но сам усети, че не звучи убедително.

Кенет бе продължил да върви след Ерик, оставил се бе да бъде ръководен от него и да, дори му се възхищаваше. Ставаше дума за обикновена човешка глупост. За страх и малодушие.