Камила Лекберг - Пазачът на фара

Тя ахна шумно и те най-накрая я забелязаха. Карл вдигна глава и за секунда погледите им се срещнаха.

– Вие съгрешавате!

Библейското слово гореше в нея. В светото писание пишеше за тези неща и те бяха забранени. Карл и Юлиан щяха да навлекат нещастие на себе си, както и на нея и Густав. Бог щеше да прокълне всички на Грошер, ако не се разкаеха.

Карл продължаваше да мълчи, но като че виждаше право в нея и знаеше какво си мисли тя. Погледът му стана студен и Емели чу мъртвите да шепнат. Казваха й да бяга, но краката не й се подчиняваха. Бе неспособна да помръдне, да откъсне поглед от голите, потни тела на Карл и Юлиан.

Гласовете станаха по-високи и сякаш някой я бутна, за да се размърда. Емели се втурна надолу по стълбите и разплакана вдигна Густав на ръце. С неподозирани сили се затича, прегърнала сина си, без да знае накъде отива. Зад себе си чуваше бързите стъпки на Карл и Юлиан и знаеше, че няма да може да им избяга. Оглеждаше се трескаво наоколо. Къщата не представляваше сигурно убежище. Дори и да успееше да влезе и да се заключи вътре, те лесно можеха да разбият паянтовата врата или да влязат през някой прозорец.

– Емели! Спри – изкрещя Карл зад нея.

Донякъде искаше да направи точно това. Да спре и да се предаде. Ако ставаше дума само за нея, сигурно щеше да го направи, но Густав хлипаше изплашено в прегръдките й и това я накара да продължи напред. Не се заблуждаваше, че ще го пощадят. Густав никога не бе означавал нещо за Карл. Синът му съществуваше единствено за успокоение на баща му, за да го убеди, че всичко е наред.

Отдавна не се бе сещала за Едит, доверената й приятелка през годините в стопанството. Трябваше да се вслуша в предупрежденията й, но тогава беше млада и наивна и не искаше да проумее това, което сега й се струваше кристално ясно. Юлиан бе причината Карл да се прибере така внезапно от кораба фар и да се ожени за първото възможно момиче. Дори слугинчето беше достатъчно, за да спаси доброто име на семейството. Всичко се беше случило според желанието на родителите. Скандалът с малкия им син така и не бе излязъл наяве.

Но Карл бе заблудил баща си. Беше взел Юлиан на острова зад гърба му, явно преценявайки, че си струва рискът отново да бъде подложен на бащиния гняв. За секунда Емели го съжали, но после чу стъпките да се приближават, спомни си всички тежки думи и удари, както и нощта, когато бе заченат Густав. Нямаше причина Карл да се отнася толкова зле с нея. А към Юлиан не изпитваше никакво съчувствие. Неговото сърце беше черно и той бе насочил омразата си към нея от самото начало.

Вече нямаше какво да я спаси, но краката на Емели продължаваха да се движат напред. Ако след нея бе тръгнал само Карл, тя може би щеше да намери начин да го умилостиви. Лъжливият живот, който беше принуден да живее, го бе променил, но преди това Карл беше друг човек. Юлиан обаче никога нямаше да я остави да се измъкне. Изведнъж Емели ясно осъзна, че ще умре на острова. Густав също. Никога нямаше да се измъкнат оттам.

Усети как нечия ръка се пресяга към нея. За малко да я сграбчат за рамото, но Емели успя да се наведе в правилния момент, сякаш имаше очи на гърба. Мъртвите й помагаха. Подканваха я да бяга към брега, към водата, която дълго време бе неин враг, но сега щеше да се окаже нейното спасение.

Затича се право към морето, носейки сина си на ръце. Водата се разплиска около краката й и след няколко метра й стана твърде трудно да тича, затова продължи, ходейки. Густав се беше вкопчил здраво във врата й, но не пищеше, дори не продумваше, сякаш разбираше какво се случва.

Чу как зад нея Карл и Юлиан също нагазват във водата. Имаше няколко метра преднина и продължи навътре. Морето стигна до гърдите й и за малко да я обземе паника. Все пак не можеше да плува. Но водата като че я прегръщаше и приветстваше, обещаваше й сигурност.

Нещо я накара да се обърне. Карл и Юлиан стояха във водата и я гледаха. Щом видяха, че е спряла, те отново тръгнаха към нея. Емели отстъпи. Водата вече стигаше до раменете й и издигаше Густав нагоре. Гласовете й говореха, успокояваха я, казваха й, че всичко ще е наред. Нямаше да ги наранят, тя и синът й бяха добре дошли в техния свят, където щяха да намерят покой.

Емели усети как я изпълва спокойствие. Довери им се и те обгърнаха с любов нея и Густав. Подканиха я да се обърне и да тръгне към безкрайния хоризонт и Емели им се подчини. Те бяха единствените й приятели на острова. Прегърнала Густав, тя закрачи с усилие към мястото, където знаеше, че течението се усилва, а брегът се спуска рязко надолу. Карл и Юлиан я последваха. Вървяха към хоризонта, мижейки срещу слънцето, без да я изпускат от поглед.