Камила Лекберг - Пазачът на фара

Не забеляза движение.

– Идвате ли? – каза Конрад.

Най-високата точка на острова беше наблизо и докато вървяха натам, тримата се оглеждаха наляво и надясно,. Щом стигнеха горе, щяха да могат да видят почти целия Грошер. Движеха се внимателно, без да бързат. Не знаеха в какво състояние е Ани. Тя имаше пистолет и въпросът беше дали е готова да го използва. Миризмата още лепнеше в ноздрите им. Всички си мислеха едно и също, но никой не го изричаше на глас.

Изкачиха върха на хълма.

Дойдоха с лодка, точно както се опасяваше. Чу гласовете откъм кея, а после и в близост до къщата. Пътят й беше блокиран и тя нямаше как да стигне до лодката и да избяга. Със Сам бяха в капан.

Мислеше, че Ерика е на нейна страна, но когато се натрапи в света им, Ани направи каквото трябваше. Защити Сам, както му бе обещала в мига, в който акушерката го положи в скута й. Обеща му, че никога няма да позволи да го сполети зло. Дълго време беше слаба и не спазваше обещанието си. През онази нощ обаче спаси Сам и вече беше силна.

Ани бавно навлезе по-навътре във водата. Дънките й бяха залепнали за краката и тежаха, дърпаха я надолу. Сам беше толкова сладък. Лежеше съвсем неподвижно в прегръдките й.

Някой вървеше до нея, изпращаше я към дълбокото. Тя погледна настрани. Жената беше вдигнала тежката си пола, но след малко я остави да падне и платът се понесе по водата около нея. Не изпускаше Ани от поглед. Устата й се движеше, но Ани не искаше да слуша. Ако го направеше, вече нямаше да може да защитава Сам. Затвори очи, за да прогони образа, но щом ги отвори, не се сдържа и отново погледна настрани. Сякаш нещо я принуждаваше да го прави.

Жената вече носеше детето си на ръце. Преди миг него го нямаше, Ани беше сигурна. Но сега то също гледаше към нея с големите си, умолителни очи. Освен това говореше със Сам. Ани искаше да запуши ушите на сина си и да изкрещи, за да заглуши гласовете на момчето и жената. Но ръцете й бяха заети да държат Сам, а писъкът заседна в гърлото й. Ризата й започна да се мокри и Ани ахна, когато студената вода стигна до корема й. Жената вървеше плътно до нея. Тя и момчето говореха един през друг. Жената се обръщаше към Ани, а детето към Сам. Против волята си, Ани започна да се вслушва в думите им. Гласовете проникваха в нея, както солената вода проникваше през дрехите й и мокреше кожата й.

Със Сам бяха стигнали края на пътя. Всеки момент хората щяха да ги открият и да довършат започнатото. За кратък миг пред очите й проблесна споменът за кръвта, която опръска стената и оцвети лицето на Фредрик. Ани разтърси глава, за да отпрати ужасната картина. Сън, фантазия или реалност бе това? Вече не знаеше. Спомняше си само студеното чувство на омраза, паника и тревога, толкова силно, че пое контрола над тялото й, оставяйки място само за най-примитивните й реакции.

Щом водата стигна до мишниците й, Ани усети как Сам стана още по-лек за носене. Жената и момчето вече бяха съвсем близо. Гласовете говореха право в ухото й и тя чуваше ясно какво казват. Ани затвори очи и най-накрая се предаде. Бяха прави. Тази мисъл изпълни цялото й същество и накара притеснението да изчезне. Сега, когато чуваше ясно жената и момчето, Ани разбра всичко с лекота. Знаеше, че те им желаят доброто. Спря и остави спокойствието да я облее.

Някъде далеч зад тях като че се чуха други гласове, които я викаха, искаха нещо и опитваха да привлекат вниманието й. Ани не им обърна внимание. Те не бяха толкова реални, колкото гласовете, които продължаваха да шепнат в ушите й.

– Пусни го – каза жената меко.

– Искам да си играя заедно с него – каза момчето.

Ани кимна. Трябваше да го пусне. Именно това бяха искали през цялото време, това се бяха опитвали да й обяснят. Мястото му беше при тях. При другите.

Тя бавно разтвори ръцете си. Остави Сам да изчезне под повърхността, остави морето да го вземе и отнесе. После направи крачка напред. Още една. Гласовете продължаваха да говорят. Както близо до нея, така и в далечината. Но тя отново избра да не слуша. Искаше да последва Сам и да стане една от тях. Какво друго би могла да направи?

Жената я умоляваше, но водата се издигна над ушите на Ани, удави всички звуци и ги замени с шума от кръвта, която се движеше във вените й. Ани продължи, усети как водата обгръща главата й и въздухът излиза от дробовете й.

Но нещо я дръпна нагоре. Жената беше учудващо силна. Изтегли я към повърхността и Ани се разгневи. Защо не й даваха да последва сина си? Опита да се бори, но жената отказа да я пусне и продължи да я дърпа обратно към живота.