Камила Лекберг - Пазачът на фара

Ерика се огледа наоколо с насълзени от парливата смрад очи. Продължи внимателно навътре в малката къща. Всичко беше тихо и спокойно. Чуваше се единствено отдалеченият шум на вълните. През цялото време получаваше пристъпи на гадене, но успя да се пребори с инстинкта да излезе на чист въздух.

От мястото, на което беше застанала, можеше да види целия първи етаж. Наоколо имаше единствено ежедневни вещи. От един от кухненските столове висеше пуловер, а на масата имаше чаша кафе и отворена книга. Нищо не издаваше откъде идва спарената, гнусна миризма, която покриваше всичко като одеяло.

Имаше една затворена врата. Ерика се боеше да я отвори, но вече бе стигнала твърде далеч и знаеше, че е длъжна да го направи. Ръцете й трепереха. Изведнъж почувства краката си като направени от желе. Искаше да се обърне, да избяга през входната врата, да продължи към лодката и да се прибере у дома на безопасно място. У дома, при мекото ухание на бебета. Но въпреки това продължи напред. Видя как собствената й дясна ръка се протяга несигурно и хваща дръжката на вратата. Продължаваше да се колебае дали да отвори. Не смееше да види какво има от другата страна.

Внезапен порив на вятъра я накара да се обърне. Но беше твърде късно и изведнъж всичко почерня.

Почетните гости, пристигащи от Гьотеборг, слязоха с въодушевено бърборене от специално организираните автобуси. Бяха им сервирали шампанско още по време на пътуването към Фелбака и резултатът беше налице. Всички бяха в блестящо настроение.

– Ще мине много добре – каза Андерш.

Стояха на прага в готовност да посрещнат гостите. Андерш прегърна сестра си през рамо. Вивиан се усмихна безрадостно. Това беше началото, но също така и краят. А тя не можеше да живее в настоящето, важно беше бъдещето. Бъдеще, което вече не й се струваше толкова сигурно, колкото преди. Загледа се в профила на брат си, застанал пред отворената порта на „Бадис“. В него имаше нещо различно. Преди той беше като отворена книга за нея, но сега се беше отдръпнал и Вивиан не знаеше как да го достигне.

– Какъв прекрасен ден, любима.

Ерлинг я целуна право по устата. Изглеждаше отпочинал. Вчера му бе дала приспивателното още в седем, така че беше спал без прекъсване повече от тринайсет часа. Сега почти подскачаше напред-назад в белия си костюм и след като я целуна още веднъж, продължи по пътя си.

Гостите вече влизаха в сградата.

– Добре дошли. Надяваме се престоят ви в „Бадис“ да е приятен.

Вивиан се здрависваше, усмихваше се и повтаряше приветствените си думи отново и отново. Приличаше на елф от приказките, облечена с бяла рокля до глезените и сплела гъстата си коса на плитка, както обикновено.

След като почти всички гости влязоха и за миг двамата останаха сами, изражението й стана сериозно. Вивиан се обърна към брат си.

– Споделяме си всичко, нали? – каза тя тихо.

Копнееше до болка брат й да отговори положително и тя да му повярва. Но Андерш извърна поглед.

Вивиан се канеше да го попита отново, но към тях се зададе един от поизостаналите гости и се наложи пак да се усмихне топло. Вътрешно обаче усещаше леден студ.

– Жена ти какво търси там? – попита Петра.

Патрик караше толкова бързо, колкото смееше. Обясни на колегите с какво се занимава Ерика по принцип, както и че в момента прави проучване за Грошер за собствено удоволствие.

– Явно е искала да покаже на Ани какво е открила.

– Няма причина да смятаме, че е в опасност – каза Конрад успокоително от задната седалка.

– Да, знам – отвърна Патрик, но инстинктивно усещаше, че трябва да стигнат до Грошер възможно най-бързо. Беше се обадил да предупреди Петер, който обеща да ги чака с лодката, когато пристигнат.

– Все още се чудя какъв може да е мотивът – каза Конрад.

– Да се надяваме, че скоро ще научим, ако Патрик е прав.

Петра продължаваше да не изглежда напълно убедена.

– Значи казваш, че има свидетел, според когото Матс Сверин се е прибрал заедно с жена в нощта, когато е бил застрелян. Доколко може да се разчита на този свидетел?

Конрад беше пъхнал глава между седалките. Отвън пейзажът профучаваше покрай тях с главоломна скорост, но нито Петра, нито Конрад изглеждаха особено обезпокоени.

Патрик се зачуди колко да им разкаже. В интерес на истината, онзи Грип не беше най-благонадеждният свидетел, към когото да се обърнат във връзка с разследване на убийство. Твърдеше например, че не той, а котката му е видяла жената. Това беше първата мисъл, която изплува в главата на Патрик, когато разбра, че куршумите съвпадат. Според доклада на Мартин, котката стояла на прозореца и изсъскала към колата, а няколко реда по-горе пишеше: „Мерилин не обича жени. Винаги съска по тях“. Мартин не бе видял връзката, Патрик също я беше пропуснал първия път, когато прочете доклада. Но новата информация по случая се оказа достатъчна за Патрик, за да прати Мартин отново да поговори с Грип. Този път Грип бе признал, че една жена е била забелязана да излиза от колата, която спряла пред блока в нощта между петък и събота. След известно колебание добавил, че колата била на Сверин. За съжаление, Грип продължавал да твърди, че котката е видяла всичко това. Патрик реши засега да спести тази подробност.