Камила Лекберг - Пазачът на фара

Като възрастни той и Вивиан продължиха по същия начин. Сякаш носеха несигурността в самите себе си. Вечно бягаха, местеха се от място на място, точно както правеха с Улоф.

Въпреки че отдавна бе мъртъв, те продължаваха да живеят в сянката му. Все още се криеха и се опитваха да останат незабелязани. Всичко се повтаряше. Беше различно, но и същото.

Андерш затвори капака на куфара. Решил беше да си понесе последствията. Вътре в себе си вече чувстваше тъга, но човек не може да направи омлет, без да счупи яйцата, както казваше Вивиан. И беше права, но за този омлет щяха да са нужни много яйца, а той не беше сигурен дали може да предвиди какъв ще е резултатът. Но щеше да си признае. Не можеше да започне наново, без да застане зад постъпката си. Трябваха му много безсънни нощи, за да стигне до този извод, но най-накрая бе взел решение.

Огледа апартамента. Чувстваше едновременно облекчение и страх. Искаше се кураж, за да поиска да остане, вместо отново да побегне. Но в същото време това беше най-лесният път. Андерш вдигна куфара от леглото, но след това го остави да стои на пода. Вече нямаше време за размисли. Откриването беше довечера. Смяташе да помогне на Вивиан да превърне празненството в събитието на века. Това бе най-малкото, което можеше да стори за нея.

Времето не мина толкова бавно, колкото се опасяваше Патрик. Докато чакаха, той, Конрад и Петра обсъждаха двата случая и Патрик се развълнува. Макар Паула и Мартин да бяха много компетентни полицаи, той забеляза, че колегите от Стокхолм имат съвсем различна нагласа. Завидя им най-вече за това колко са сработени. Колкото повече си говореха, толкова по-ясно ставаше, че са създадени един за друг. Петра беше разгорещена и постоянно подхвърляше нови идеи и предложения. Конрад пък беше по-внимателен, по-разсъдлив и коментираше трезво изблиците на Петра.

И тримата подскочиха, когато телефонът иззвъня. Конрад вдигна.

– Да?... Окей... Хм... Така ли?

Петра и Патрик го гледаха със зяпнала уста. Нарочно ли беше толкова лаконичен, само за да ги дразни? Накрая Конрад затвори и се облегна назад на стола си. Те продължиха да се взират в него, докато той не отвори уста.

– Съвпадат. Куршумите съвпадат.

В стаята настана гробно мълчание.

– Напълно ли е сигурно? – попита Патрик след малко.

– Абсолютно. Няма съмнение. Едно и също оръжие е било използвано и при двете убийства.

– Триста дяволи – каза Петра с широка усмивка.

– Сега е още по-наложително да говорим с вдовицата на Вестер – каза Конрад. – Между жертвите трябва да е имало някаква връзка. Предполагам, че става дума за кокаин. Като се има предвид какви типове може да са замесени, не бих се чувствал в безопасност на мястото на Ани.

– Ами да тръгваме – предложи Петра и се изправи.

Мислите хвърчаха в главата на Патрик. Беше така потънал в разсъжденията си, че едва чу какво казват колегите. Бледите му съмнения започваха да формират по-ясна картина.

– Първо трябва да проверя някои неща. Бихте ли могли да изчакате два часа, след това тръгваме?

– Да, добре – каза Петра, но нетърпението си пролича в гласа й.

– Чудесно. Чувствайте се като у дома си. Ако искате, може да се разходите из града. А ако огладнеете, препоръчвам странноприемница „Танум“.

Стокхолмчаните кимнаха.

– Може да отидем да хапнем. Само ни упъти – каза Конрад.

Щом им показа накъде да тръгнат, Патрик пое дълбоко въздух и влезе в кабинета си. Важно беше да не действа прибързано. Трябваше да проведе няколко разговора. Започна с Турбьорн. Не знаеше дали изобщо ще се свърже с него, но извади късмет и Турбьорн вдигна, въпреки че беше събота. Патрик му каза набързо за куршумите и го попита дали може да сравни неидентифицирания отпечатък от пликчето кокаин с отпечатъците от външната и вътрешната страна на входната врата на Матс. Освен това го предупреди, че ще му прати още един отпечатък, за да ги сравни с първите два. Турбьорн започна да го разпитва, но Патрик го прекъсна. Щеше да обясни по-късно.

Следващата му задача беше да намери един конкретен доклад. Знаеше, че се намира някъде в купчината, и се зарови сред листовете, за да го открие. След малко го видя и се зачете внимателно в краткия, чудноват текст. После стана и отиде при Мартин.

– Трябва ми помощ за едно нещо – каза той и остави листа на бюрото. – Спомняш ли си още някакви подробности от това посещение?

Мартин го погледна учудено, но после поклати глава.

– Не, за жалост. Но няма да забравя самия свидетел дълго време.