Камила Лекберг - Пазачът на фара

– Свидетелят е сигурен – каза той, надявайки се, че Конрад ще се задоволи с това.

Най-важното в момента беше бързо да стигнат до Ерика, както и да говорят с Ани. Останалото можеше да почака. Освен това разполагаха с лодката. Според мъжа, с когото бе говорил Йоста, не просто беше възможно, ами и вероятно водата да е отнесла моторницата на Сверин от Грошер до заливчето, където беше заседнала.

В главата на Патрик бе започнал да се оформя възможен сценарии. Матс е отишъл при Ани и по някаква причина тя се е върнала заедно с него до Фелбака с моторницата. После са отишли с кола до апартамента на Матс, където Ани го е застреляла. Той се е чувствал в безопасност с нея и не се е притеснявал да й обърне гръб. После тя е отишла до пристанището и се е качила в лодката на семейство Сверин. Стигнала е до Грошер, оставила я е да отплава и така лодката е стигнала до мястото, където по-късно беше намерена. Кристално ясно. С изключение на факта, че Патрик все още нямаше представа защо Ани би искала да убие Матс, а евентуално и мъжа си. И защо са потеглили от Грошер към Фелбака посред нощ. Това имаше ли връзка с кокаина? Матс бил ли е замесен в аферите на мъжа на Ани? Неидентифицираният отпечатък от пликчето неин ли беше?

Патрик натисна газта още по-здраво. Вече хвърчаха през Фелбака и той намали скоростта, след като за малко не прегази един чичко, който пресичаше улицата до площад „Ингрид Бергман“. Щом стигнаха до пристанището, Патрик паркира пред лодката на Бреговата охрана и изскочи от колата. С облекчение видя, че Петер вече е включил двигателя и ги чака. Конрад и Петра се забързаха след него и се качиха на борда.

– Не се притеснявай – повтори Конрад. – Все още разполагаме само с косвени доказателства, но дори и да си прав, няма причина да смятаме, че съпругата ти е в опасност.

Лодката излезе от пристанището с по-висока скорост от разрешеното. Патрик, хванал се здраво за релинга, погледна към Конрад.

– Не я познаваш. Ерика има склонността да си вре носа навсякъде и дори хората, които не крият нищо, смятат, че задава твърде много въпроси. Малко е своеволна, може да се каже.

– Сякаш говориш за мен – вметна Петра, която гледаше очаровано към архипелага.

– Освен това не си вдига телефона – добави Патрик.

През останалата част от пътя мълчаха. Видяха фара още отдалеч и Патрик усети как стомахът му се свива от притеснение, докато наближаваха острова. Не можеше да спре да мисли за другото име на Грошер и за причината местните да го наричат Призрачния остров.

Петер намали скоростта и спря при кея до дървената моторница на Ерика и Патрик. Не видяха никого на острова. Нито жив, нито умрял.

Всичко щеше да се оправи. Бяха заедно, тя и Сам. А мъртвите бдяха над тях.

Ани си тананикаше във водата, прегърнала Сам. Когато беше малък, тя винаги го приспиваше с тази песен. Сега лежеше отпуснат в прегръдките й. Водата поемаше част от тежестта и тялото му й се струваше толкова леко. Няколко капки плиснаха върху лицето му и тя внимателно ги избърса. Сам не обичаше да си мокри главата. Но веднага щом се оправеше, веднага щом се почувстваше по-добре, Ани щеше да го научи да плува. Вече беше достатъчно голям, за да влиза във водата и да кара колело, а скоро и млечните му зъби щяха да започнат да падат. На мястото на предните му резци щеше да зейне сладка дупка, която да показва, че вече е на път да стане голямо момче.

Фредрик вечно беше нетърпелив и изискваше твърде много от него. Твърдеше, че Ани го глези и иска Сам да си остане малък завинаги. Но грешеше. Ани не искаше нищо друго толкова, колкото да види как Сам пораства. Но той трябваше да се развие със собствената си скорост.

Накрая Фредрик пожела да й отнеме Сам. С арогантен глас твърдеше, че на него ще му е по-добре с друга майка. Споменът нахлу в главата й и тя започна да си тананика по-силно, за да го накара да изчезне. Но отвратителните думи бяха проникнали в душата й и заглушаваха песента. Другата щяла да бъде по-добра, каза Фредрик. Тя щяла да бъде новата майка на Сам, тя щяла да замине с тях за Италия. Ани вече не можела да бъде майка. Трябвало да изчезне.

На лицето му беше изписано такова задоволство, че тя дори за секунда не се усъмни, че говори сериозно. Мразеше го. Гневът започна да нараства дълбоко в нея и скоро облада цялото й тяло. Не можеше да го спре. И Фредрик си бе получил заслуженото. Вече не можеше да ги нарани, помисли си тя, спомняйки си скованото му изражение и кръвта.