Камила Лекберг - Пазачът на фара

Още един чифт ръце хванаха тялото й и започнаха да я теглят нагоре. Главата й се показа над повърхността и дробовете й се напълниха с въздух. Ани изкрещя към небето. Искаше да се върне обратно под водата, но вместо това я завлякоха към брега.

След това жената и момчето изчезнаха. Също като Сам.

Ани усети как я вдигат и отнасят. Предаде се. Най-накрая я бяха открили.

Празненството не спря цяла вечер и продължи през нощта. Хората се нахраниха обилно, виното се лееше, почетните гости и местните жители се смесиха и на дансинга се завързаха нови приятелства. С други думи, събитието протичаше много успешно.

Вивиан отиде при Андерш, който стоеше облегнат на парапета и гледаше танцуващите двойки.

– Трябва веднага да тръгваме.

Той кимна, но нещо в изражението му накара притеснението й от по-рано да се засили.

– Хайде.

Вивиан го подръпна за ръкава и той я последва, без да я поглежда в очите. Беше скрила куфара си в една от свободните стаи и двамата влязоха вътре. Вивиан отнесе куфара до вратата, готова да тръгва.

– Къде ти е багажът? Трябва да потеглим до десет минути, иначе рискуваме да си изпуснем самолета.

Брат й не каза нищо, просто седна тежко на леглото и се загледа в пода.

– Андерш?

Вивиан стискаше нервно дръжката на куфара.

– Обичам те – прошепна Андерш.

Думите му прозвучаха страшно.

– Трябва да тръгваме – повтори тя, но вътрешно знаеше, че той няма да я последва.

В стаята се чуваше приглушеният тътен на музиката.

– Не мога.

Андерш вдигна поглед. Очите му бяха пълни със сълзи.

– Какво си направил?

Вивиан не искаше да знае отговора, не искаше най-страшните й опасения да се сбъднат, но въпросът изскочи от устата й и тя не можа да го спре.

– Какво да съм направил? Боже господи, да не мислиш, че аз съм...?

– Не е ли така?

Тя седна до него на леглото. Андерш поклати глава и започна да се смее, като в същото време бършеше сълзите си с опакото на ръката.

– Господи, Вивиан. Не!

Облекчението беше огромно, но тя вече съвсем не разбираше какво става.

– Защо тогава?

Тя прегърна брат си през рамо и той се обърна към нея. В съзнанието й изплуваха спомени от времето, когато двамата бяха седели така, доближили глави.

– Обичам те, знаеш го.

– Да, знам.

И изведнъж разбра. Изпъна гръб, за да го огледа по-добре. След това нежно докосна лицето му с ръце.

– Скъпи братко, ти си се влюбил.

– Не мога да замина с теб – каза той и очите му отново се насълзиха. – Знам, че си обещахме винаги да бъдем заедно. Но този път трябва да потеглиш без мен.

– Ако ти си щастлив и аз съм щастлива. Толкова е просто. Ще ми липсваш ужасно, но повече от всичко желая да имаш собствен живот – каза тя и се усмихна. – Но трябва да ми кажеш коя е тя, иначе не мога да тръгна.

Той й каза името и Вивиан си представи лицето на една жена, с която бяха работили във връзка с проекта „Бадис“. Отново се усмихна.

– Имаш добър вкус – каза тя, после замълча за кратко. – Ще имаш да даваш много обяснения. Ще те държат отговорен. Наистина ли трябва да те оставя да се оправяш сам? Ако искаш, ще остана.

Андерш поклати глава.

– Искам да заминеш. Печи се на слънце и се наслаждавай и за мен. Известно време няма да виждам много слънчева светлина, но тя знае за всичко и ми обеща да ме чака.

– Ами парите?

– Твои са – каза той без колебание. – На мен не ми трябват.

– Абсолютно сигурен ли си?

Вивиан отново докосна лицето му, сякаш искаше да запамети чертите му чрез допира. Андерш кимна и тя свали ръцете си.

– Сигурен съм, а ти трябва да тръгваш. Самолетът няма да те чака.

Той се изправи и взе куфара й. Без да продума го отнесе до колата и го сложи в багажника. Никой не ги видя. Разговорите на гостите се смесваха с музиката и всички бяха насочили вниманието си нанякъде другаде. Вивиан влезе в колата и седна зад волана.

– Добре се справихме, а? – каза тя и погледна към „Бадис“, който светеше в полумрака.

– Адски добре.

Замълчаха. След секунда колебание Вивиан свали пръстена, който носеше на безименния си пръст, и го подаде на Андерш.

– Ето, дай го на Ерлинг. Той не е лош човек. Надявам се някой ден да намери друга, на която да го даде.

Андерш пъхна пръстена в джоба на панталона си.

– Ще се погрижа да го получи.

Спогледаха се мълчаливо. После Вивиан затвори вратата и включи двигателя. Андерш дълго време гледа след колата, която потегли рязко по пътя. После тръгна бавно нагоре по стълбите. Смяташе да си тръгне от партито последен.