Камила Лекберг - Пазачът на фара

Мислите на Ерика вече се бяха насочили към друга тема.

– Мате трябва да е намерил Сам.

– Да, както и кокаина. Отпечатъците на Ани бяха по пликчето и по вратата на Матс. Не знаем със сигурност, тъй като не можахме да я разпитаме, но най-вероятно в петък срещу събота Матс е открил, че Сам е мъртъв, и е намерил кокаина. После е принудил Ани да отиде с него до Фелбака, за да сигнализират в полицията.

– А тя е била принудена да брани илюзията си, че Сам е жив.

– Да. Дори това да е коствало живота на Матс.

Патрик се загледа през прозореца. Той също чувстваше огромно съчувствие към Ани, въпреки че тя беше убила трима души, включително собствения си син.

– Вече знае ли?

– Казала е на лекарите, че Сам е при мъртвите на Грошер. Трябвало да ги послуша и го оставила да отиде при тях. Така че да, мисля, че знае.

– Открили ли са го? – попита Ерика внимателно. Не искаше да си представя в какво състояние е малкото детско телце. Стигаше й отвратителната миризма, която бе усетила в къщата.

– Не. Изчезнал е в морето.

– Чудя се как е издържала на миризмата.

Ерика почти можеше да усети вонята в ноздрите си, а беше прекарала съвсем кратко време в къщата. Ани бе живяла там над две седмици.

– Човешката психика е странно нещо. И друг път се е случвало някой да живее с труп седмици, месеци или дори години. Отричането е могъща сила.

Патрик отпи от кафето си.

– Бедното дете – въздъхна Ерика и замълча за момент. – Мислиш ли, че има нещо вярно в приказките?

– Какво имаш предвид?

– Грошер, или Призрачния остров. Приказките, че мъртвите никога не напускат мястото.

Патрик се усмихна.

– Май Ани те е ударила по главата доста силно. Това са просто слухове и легенди. Нищо друго.

– Да, сигурно си прав – каза Ерика, но продължаваше да не изглежда убедена. Замисли се за статията, която бе показала на Ани. Онази за пазача на фара и семейството му, които изчезнали безследно. Може би още бяха на острова.

Чувстваше се странно празна. Знаеше какво е извършила, но не усещаше нищо. Нито тъга, нито болка. Просто празнота.

Сам беше мъртъв. Лекарите опитаха внимателно да й го кажат, но тя вече знаеше. В мига, в който водата обгърна главата му, Ани разбра. Гласовете най-накрая достигнаха до нея и я накараха да го пусне, убедиха я, че е най-добре Сам да отиде при тях и че те ще се грижат за него. Радваше се, че ги послуша.

Когато я качиха на лодката и потеглиха, тя се обърна към Грошер и за последен път видя острова и фара. Мъртвите стояха на скалите и я гледаха. Сам беше с тях, застанал до жената. От другата й страна беше синът й. Две малки момчета, русо и тъмнокосо. Сам изглеждаше весел, а погледът му увери Ани, че се чувства добре. Тя вдигна ръка, за да помаха, но се отказа и я свали. Не можеше да се сбогува с него. Болеше я безкрайно, че мястото му вече не е при нея, а при тях. На Грошер.

Стаята, в която се намираше сега, беше малка, но светла. Вътре имаше легло и бюро. Ани прекарваше повечето време на леглото. Понякога идваха да говорят с нея. Мъже и жени с приятелски гласове се редуваха да й задават въпроси, на които не винаги можеше да отговори. Но с всеки ден картината започваше да се прояснява. Сякаш се събуждаше от сън и бе принудена бавно да започне да разграничава съня от реалността.

Подигравателният глас на Фредрик беше истински. Той се бе забавлявал, като я остави да си събере багажа за пътуването, преди да й каже, че ще заминат без нея. Че вместо това ще вземат онази другата. Ако Ани възразеше, Фредрик щеше да каже на властите, че тя употребява кокаин, и те щяха да й отнемат попечителството над Сам. В неговите очи тя беше слаба. Излишна.

Но Фредрик я подцени. Ани слезе в кухнята и остана да седи в мрака, докато той си лягаше доволен, че още веднъж я е пречупил и е получил своето. Но грешеше. Ани може и да беше слаба, преди да се появи Сам, а до известна степен още беше такава. Но любовта към сина й я направи по-силна, отколкото Фредрик изобщо би могъл да си представи. Тя седеше на един от високите столове, отпуснала ръка върху студения мраморен плот, и чакаше Фредрик да заспи. После взе пистолета му и без да трепне, изстреля всички куршуми в одеялото. Стореното й се струваше хубаво. Правилно.

Едва когато отиде в стаята на Сам и видя празното му легло, Ани се паникьоса и мъглата започна бавно да се спуска пред очите й. Още тогава разбра къде е синът й. Въпреки това, когато влезе в стаята и вдигна одеялото, гледката на мъничкото, окървавено тяло така я шокира, че Ани се строполи върху дебелия килим. Мъглата се сгъсти и макар да знаеше, че живее в сън, Сам все още й се струваше изпълнен с живот.