Камила Лекберг - Пазачът на фара

След това дойде Мате. Ани вече си спомняше всичко. Помнеше нощта, която прекараха заедно, тялото му, докосващо нейното, така познато и обично. Помнеше колко сигурна се чувстваше и как до щастливото минало се появи едно възможно бъдеще, изтривайки всичко лошо по средата.

После чу шум на долния етаж. Беше се събудила, защото Мате го нямаше. Завивките още бяха топли и тя разбра, че той е станал току-що. Загърна се с одеялото и слезе долу. Мате я посрещна с разочарован поглед, вдигайки пликчето към нея. Беше прибрала кокаина в едно чекмедже, но не го бе затворила плътно. Искаше да му обясни, но устните спряха на езика й. Всъщност нямаше извинение, а Мате никога нямаше да я разбере.

Ани стоеше там, увита в одеялото и стъпила на студения под с боси крака. Видя как Мате отваря вратата на детската стая. После той се обърна втрещен, накара я да се облече и каза, че трябва да отидат до Фелбака и да потърсят помощ. Всичко се случи много бързо и Ани го последва апатично. В съня й, онзи, който не беше реалност, цялото й същество протестираше срещу това да остави Сам на острова. Но двамата потеглиха мълчаливо с лодката на Мате.

Щом пристигнаха, се качиха в колата му. Главата й беше като празна. Всичките й мисли бяха при Сам. Отново беше на път да се случи нещо, което да й го отнеме. Без да се замисли, бе успяла да вземе чантата си от къщата, а докато се возеше в колата, усети тежестта на пистолета вътре.

Докато вървяха към блока, ушите й започнаха да пищят упорито. Видя като в мъгла как Мате хвърля кокаина в едно кошче за боклук. Щом влязоха в антрето, Ани пъхна ръка в чантата и усети студената стомана с пръстите си. Мате беше с гръб към нея. Ако се беше обърнал и тя бе погледнала в очите му, може би щеше да се спре. Но той вървеше с гръб и Ани вдигна ръка, стискайки здраво дръжката. Чу се изстрел, последван от строполяването на тяло. След това настана тишина.

Обратно при Сам. Това беше единствената й мисъл. Отиде до кея, стигна до острова с моторницата на Мате, после я остави да отплава. Вече нямаше нищо, което да й попречи да бъде със Сам. Мъглата изпълни съзнанието й. Околният свят изчезна. Останаха само синът й, Грошер и мисълта, че трябва да оцелеят. Отвъд този защитен механизъм имаше само пустота.

Ани седеше на леглото и се взираше пред себе си. В ретината на очите й бе запечатан образът на Сам, хванал жената за ръка. Сега те щяха да се грижат за него. Това бе обещанието, което й дадоха.

Фелбака, 1875

Майко!

Емели спря на място. После пусна тенджерата на пода и се втурна навън. Притеснението пърхаше като малка птичка в гърдите й.

– Густав, къде си? – попита тя, оглеждайки се наляво и надясно.

– Ела, майко!

Слабият вик идваше от брега. Емели вдигна тежката си вълнена пола и се затича по скалите, които образуваха малък хълм в средата на острова. Щом се изкачи на билото, Емели го видя. Беше седнал съвсем близо до водата, държеше се за крака и плачеше. Тя се втурна натам и се хвърли на земята до него.

– Боли – изхлипа той отчаяно и посочи крака си. В петата му се бе забило голямо парче стъкло.

– Шшш...

Емели опита да успокои сина си, докато се чудеше какво да прави. Стъклото беше влязло надълбоко. Дали трябваше да го извади още сега, или да изчака, докато намери с какво да го превърже?

Бързо взе решение.

– Ще отидем при татко.

Емели погледна нагоре към фара. Карл се беше качил горе преди два часа, за да помогне на Юлиан. Обикновено не се обръщаше към него за съвет, но сега не знаеше как да постъпи.

Вдигна Густав, който продължаваше да подсмърча жално. Понесе го в прегръдките си като новородено, внимавайки къде стъпва. Густав вече беше голямо момче и не й беше лесно да го носи.

Щом доближиха фара, Емели извика Карл по име, но не получи отговор. Вратата беше отворена, вероятно за да влиза свеж въздух. В противен случай жегата горе ставаше нетърпима, когато слънцето напечеше фара.

– Карл – викна тя отново. – Можеш ли да слезеш?

Не беше необичайно съпругът й да я игнорира и тя осъзна, че ще трябва да положи усилие и да отиде горе при него. Нямаше да може да изкачи стръмната стълба с Густав, затова го остави внимателно на земята и го погали нежно по бузата.

– Отивам да доведа татко. Веднага се връщам.

Той я погледна с изпълнен с доверие поглед и пъхна палец в устата си. Емели се беше задъхала, докато пренасяше Густав от брега до фара, така че сега опита да успокои дишането си, докато се катереше по стълбите. На най-горното стъпало спря, за да си поеме дъх, след което вдигна поглед. Първоначално не разбра какво вижда. Защо лежаха в леглото? И защо не носеха дрехи? Емели стоеше вцепенена и се взираше в тях. Мъжете не я бяха чули да се качва. Бяха насочили вниманието си един към друг, към забранените кътчета на тялото, по които Емели с нарастващ ужас видя, че се галят.