Камила Лекберг - Пазачът на фара

– Можеш ли да отидеш и да му зададеш още няколко въпроса?

– Разбира се.

Мартин изглеждаше така, сякаш ще се пръсне от любопитство.

– Сега – добави Патрик, тъй като Мартин все още не бе понечил да стане от стола.

– Окей, окей. Ще ти звънна, щом науча нещо.

Скочи на крака и тръгна към вратата, но се спря и попита през рамо:

– Ще ми кажеш ли защо...

– Тръгвай, после ще говорим.

Две от нещата бяха свършени. Оставаше още едно. Патрик отиде до морската карта, окачена на стената в коридора. След известна борба с кабарчетата изгуби търпение и дръпна картата, скъсвайки няколко от краищата й. После отиде при Йоста.

– Говори ли с човека, който познава архипелага при Фелбака?

Йоста кимна.

– Да, запознах го с всички подробности и той обеща да помисли. Това не е точна наука, но може и да ни даде някаква следа.

– Звънни му и му дай и тази информация.

Патрик мушна картата под носа на Йоста и му показа какво има предвид. Йоста вдигна вежди.

– Спешно ли е?

– Да, обади му се и му кажи да направи груба преценка. Просто трябва да ми каже дали е възможно. Или вероятно. После веднага ела да ми кажеш.

– Заемам се – каза Йоста и се протегна към телефона.

Патрик се върна в кабинета си и седна зад бюрото. Задъхваше се все едно бе тичал. Сърцето му биеше силно в гърдите, а мислите продължаваха да се въртят из главата му – нови подробности, нови въпросителни. Но усещаше, че е на прав път. Сега оставаше да чака. Загледа се през прозореца, барабанейки с пръсти по бюрото. Стресна го пронизителната мелодия на мобилния му телефон. Вдигна и се заслуша съсредоточено.

– Благодаря, че се обади, Улф. Дръж ме в течение – каза Патрик, преди да затвори.

Сърцето му отново се разтуптя. Този път от гняв. Копелето беше намерило Маделейн. Баща й събрал смелост, обадил се в полицията и съобщил, че бившият мъж на дъщеря му нахлул в дома им и отвел Маделейн и децата. Оттогава не бяха чували нищо от тях. Патрик осъзна, че трябва да са изчезнали още преди с Улф да посетят фермата. Дали са били някъде там, затворени, нуждаещи се от помощ? Стисна юмруци безпомощно. Улф го увери, че ще направят всичко възможно, за да открият Маделейн, но дори той звучеше обезсърчено.

Час по-късно Конрад и Петра влязоха през вратата.

– Готови ли сме да тръгваме? – попита Петра направо.

– Не, първо трябва да обсъдим нещо.

Патрик не беше сигурен как да обясни. Все още много неща бяха неясни и размити.

– Какво?

Петра сви вежди. Беше очевидно, че не иска да пилее повече време.

– Да се съберем в кухнята.

Патрик стана и отиде да каже на другите. След известно колебание почука дори на вратата на Мелберг.

Щом всички се събраха, той представи Петра и Конрад, прочисти гърло и започна бавно да излага теорията си. Не избягваше частите, където все още зееха дупки, напротив, старателно отбеляза и тях. Щом приключи, настана тишина.

– Какъв би бил мотивът? – попита Конрад след малко.

Звучеше едновременно обнадежден и скептичен.

– Не знам. Ще трябва да разберем. Но теорията си остава. Макар все още да има много дупки за запълване.

– Как ще процедираме? – попита Паула.

– Говорих с Турбьорн и му казах, че възможно най-скоро ще му пратим още един отпечатък за сравнение. Ако съвпада с тези от вратата и пликчето, от там нататък ще бъде по-лесно, тъй като ще имаме линк към убийството.

– Убийствата – каза Петра.

Звучеше колебливо, но и донякъде впечатлено.

– Кой идва? – попита Конрад, поглеждайки към другите.

Беше се изправил и като че се канеше да тръгва.

– Достатъчно е да отидем вие двамата и аз – каза Патрик. – Останалите продължавайте да работите по новите следи.

В мига, в който излязоха на слънце, телефонът на Патрик звънна. Щом видя, че се обажда майка му, той си помисли да не вдига, но накрая все пак натисна зелената слушалка. Изслуша нетърпеливо притесненото й словоизлияние. Не можела да се свърже с Ерика, звъняла й няколко пъти на мобилния, но никой не вдигал. Когато му каза къде е отишла Ерика, Патрик изведнъж спря. Без да каже чао, той затвори и се обърна към Петра и Конрад.

– Трябва да тръгваме. Веднага.

Вратата се отвори и Ерика се олюля. Веднага й се доповръща и осъзна, че е била права. Миришеше на труп. Отвратителна, задушлива воня, която човек не можеше да забрави, след като веднъж я е подушил. Ерика влезе вътре и притисна ръкав до носа и устата си, опитвайки се да блокира поне част от миризмата. Но беше невъзможно. Вонята проникваше през ръкава и Ерика имаше чувството, че попива във всяка една от порите й по същия начин, по който се беше просмукала в дрехите на Ани.