Камила Лекберг - Пазачът на фара

– Виждаш, че в това разследване работим рамо до рамо с колегите от отдел „Наркотици“ – каза Конрад и повдигна очилата си.

– Да, добре звучи – промърмори Патрик. В главата му бе започнала да се оформя една идея. – Успяхте ли вече да сравните куршумите с регистъра?

Конрад и Петра поклатиха глава.

– Вчера говорих със СКЛ – каза Конрад. – Тъкмо започват.

– И при нас още няма резултат, но...

Петра и Конрад го погледнаха с любопитство. Очите на Петра изведнъж проблеснаха.

– Но ако им кажем да сравнят куршумите от двата случая...

– С малко късмет и подмазване ще получим резултатите по-бързо – довърши Патрик.

– Харесва ми как мислиш – каза Петра и погледна подканващо към Конрад. – Ще им се обадиш ли? Нали ти имаш човек там. На мен са ми малко сърдити, откакто...

Конрад, изглежда, знаеше какво точно има предвид тя, защото я прекъсна и извади мобилния си телефон.

– Веднага ще им звънна.

– Добре, аз ще донеса информацията, която ти трябва.

Патрик изтича до кабинета си и се върна почти веднага с лист хартия, който остави пред Конрад. Той приказваше приятелски по телефона, но след малко заговори по същество. После замълча, кимна, а на устните му се появи усмивка.

– Страшен си. Длъжник съм ти. Голям длъжник. Благодаря, благодаря – каза Конрад и приключи разговора с доволно изражение. – Говорих с едно от момчетата там, които познавам. Ще отиде до лабораторията още сега и ще направи сравнение. След това ще ми се обади.

– Невероятно – каза Патрик впечатлено.

Петра остана равнодушна. Беше свикнала с малките чудеса на Конрад.

След посещението на гробището Ана се прибра бавно пеша. Ерика бе предложила да я откара, но тя отказа. Фалкелиден беше на един хвърлей камък, а и тя имаше нужда да си събере мислите. У дома я чакаше Дан. Беше го наранила, като пожела да отиде на гроба с Ерика, а не с него. Но в момента не можеше да се съобразява с неговите чувства. Силите й стигаха да мисли единствено за своите.

Щеше завинаги да носи надписа на камъка в сърцето си. Малкия. Може би трябваше да опитат да измислят истинско име. Впоследствие. Но и това не им се стори редно. През цялото време, докато беше в корема й, жив и обичан, го бяха наричали Малкия. И така щеше да си остане. Никога нямаше да порасне и да стане голям, никога нямаше да бъде нещо повече от малкото бебе, което дори не бе могла да подържи в ръце.

След катастрофата беше прекарала твърде дълго време в безсъзнание и накрая бе станало твърде късно. Дан го беше държал, беше прегърнал телцето, увито в одеяло. Бе имал възможност да го докосне и да се сбогува и макар да знаеше, че не е виновен, Ана я болеше, че Дан е преживял това, което тя не е могла. Дълбоко в себе си му се ядосваше и за това, че не ги бе защитил. Нея и Малкия. Знаеше, че това е нелепо и неразумно. Решението да се качи в колата беше нейно и Дан дори не бе присъствал на катастрофата. Не би могъл да направи нищо. Но въпреки това в нея нарастваше гневът, че дори той не бе в състояние да я защити от всичко лошо.

Може би се беше оставила да заживее с чувство за измамна сигурност. След всичко преживяно, след годините с Лукас, си беше втълпила, че лошото е приключило. Че животът с Дан ще бъде като права отсечка, без неочаквани дупки и завои. Нямаше големи планове или възвишени мечти. Просто искаше нормален живот на улица „Фалкелиден“, с вечѐрите по двойки, плащанията по ипотеки, тренировките по футбол на децата и вечните купчини обувки в антрето. Толкова много ли беше?

По някакъв начин бе възприемала Дан като гаранция за този живот. Той излъчваше сигурност и стабилност, беше винаги спокоен и имаше способността да вижда отвъд проблемите. Ана се бе осланяла на него, без самата тя да е стъпила стабилно на земята. Но Дан падна и тя не знаеше как би могла да му прости.

Отвори външната врата и влезе в антрето. Цялото тяло я болеше след разходката и ръцете й натежаха, щом ги вдигна, за да свали шала си. Дан се появи на вратата на кухнята. Не каза нищо, просто я погледна умолително. Но Ана не можа да отвърне на погледа му.

– Отивам да си легна – промърмори тя.

Бавно прибираше багажа. Харесваше му да живее в малкия апартамент. С Вивиан го чувстваха като истински дом, а това не им се случваше често. Бяха живели на толкова много места и всеки път, когато се установяха и си намереха приятели, отново идваше време да се местят. Щом съседите и учителите започнеха да се чудят и да задават въпроси, а лелките от социалните надникнеха отвъд обаянието на Улоф, те си стягаха багажа.