Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

- Хората, убили баща ми, са наемници. Други са ги изпратили.

- В такъв случай онези, които са изпратили убийците, носят най-висшата отговорност за смъртта на баща ви.

- И ако не мога да намеря в сърцето си сили да им простя?

- Тогава, според законите на Аллах, вие имате правото да ги убиете. Без обаче да убивате никого другиго -бързо добави той.

- Трудна задача, не смятате ли, господин Абас?

Банковият служител погледна Надия право в очите, за

първи път без помен от обичайното за мюсюлманите благоприличие.

- Нещо не е наред ли? - поинтересува се тя.

- Аз знам кой уби баща ви, госпожице Ал Бакари. Знам защо бе убит.

- В такъв случай знаете също, че за мен няма да е възможно да ги накажа според законите на исляма. - Направи пауза, след което добави: - Не и без чужда помощ.

Абас вдигна изключеното „Блекбъри“ на Надия и го заразглежда мълчаливо.

- Няма защо да се притеснявате - тихо каза тя.

- Защо да се притеснявам? Управлявам сметките на най-големите клиенти на Трансарабска банка. В свобод-ното си време набирам средства за законни благотворителни фондации, за да помогна за облекчаване на страданията на мюсюлманите по света.

- Тъкмо затова поисках среща с вас.

- Желаете да направите дарение ли?

- И то значително.

- В полза на кого?

- На хора, които биха се погрижили да бъда справедливо възмездена заради смъртта на баща ми.

Абас върна телефона й на масата, но не отвърна нищо. Надия издържа погледа му в продължение на един сякаш безкраен момент.

- Ние с вас живеем на Запад, ала сме чада на пустинята. Моето семейство е от Неджд, а вашето е от Хиджаз. Можем да си кажем много неща с малко думи.

- Моят баща ми говореше само с очите си - замислено промълви Абас.

- Моят също - рече Надия.

Самир отвъртя капачката на бутилката си с минерална вода и напълни чашата пред себе си бавно, сякаш това бе последната вода на земята.

- Благотворителните фондации, с които съм свързан, са изцяло легитимни - най-сетне каза той. - С парите, които постъпват в тях, се строят пътища, училища, болници... От време на време част от тях попадат в ръцете на една групировка в племенните територии на Северозападен Пакистан. Убеден съм, че тази групировка ще приеме с радост всяка предложена помощ. Както знаете, те наскоро изгубиха главния си покровител.

- Не ме интересува групировката в племенните територии на Северозападен Пакистан - каза Надия. - Те вече не са ефективни. Времето им е отминало.

- Кажете това на гражданите на Париж, Копенхаген, Лондон и Мадрид.

- Доколкото знам, въпросната групировка няма нищо общо с тези удари.

Абас рязко вдигна поглед.

- Кой ви е казал подобно нещо?

- Човек от моята охрана, който поддържа пряк контакт със саудитските тайни служби.

Надия сама се изненада колко бързо измисли тази лъжа. Самир завъртя отново капачката на бутилката и известно време сякаш обмисляше отговора си.

- Носят се слухове за йеменския проповедник - накрая рече той. - Онзи, който има американски паспорт и говори като американец. Чува се, че иска да разгърне още дейността си. Благотворителната си дейност, разбира се - уточни Абас.

- Знаете ли как може да се осъществи връзка с неговата организация?

- Ако намеренията ви да ги подкрепите са сериозни, аз бих могъл да ви уредя среща.

- Колкото по-скоро, толкова по-добре - кимна тя.

- Това не са хора, които харесват да им се казва какво да правят, госпожице Ал Бакари. Особено пък от жени.

- Аз не съм случайна жена. Аз съм дъщеря на Абдул Азиз ал Бакари. И чакам този момент от доста дълго време.

- Те също. От стотици години. Това са хора с огромно търпение. Вие също трябва да бъдете търпелива.

Срещата бе приключена също така прецизно, както бе замислена и проведена до този момент. Абас се върна в офиса си, Надия се качи на самолета си, а Одед и Мордекай се прибраха в безопасната къща на западния бряг на езерото. Габриел не си даде труда да ги посрещне. Беше се привел над компютъра във всекидневната със слушалки на ушите. С изписано на лицето примирение, той спираше записа и го възпроизвеждаше отново и отново.

- Това не са хора, които харесват да им се казва какво да правят, госпожице Ал Бакари, Особено пък от жени.

- Аз не съм случайна жена. Аз съм дъщеря на Абдул Азиз ал Бакари. И чакам този момент от доста дълго време.

- Те също. От стотици години. Това са хора с огромно търпение. Вие също трябва да бъдете търпелива.

- Имам една молба, господин Абас. Заради онова, което сполетя баща ми, е от съществена важност да знам с кого ще се срещна и дали ще бъда в безопасност.