Даниъл Силва - Черната вдовица

Това е художествено произведение. Имената, местата и случките са продукт на авторовото въображение или са използвани преносно и не бива да се разглеждат като истински. Всички прилики с реални събития, локации, организации или личности, живи или мъртви, са напълно случайни.

Започнах работа по този роман, преди ислямската терористична група, позната като ИДИЛ 1 1 Ислямска държава в Ирак и Леванта (Сирия). — Б.пр. , да извърши вълна от стрелби и бомбени атентати в Париж и Брюксел, в които загинаха повече от 160 души.

След като за кратко обмислях да оставя настрани ръкописа, избрах да го довърша така, както първоначално го бях замислил, все едно трагичните събития все още не са се случили във въображаемия свят, в който моите герои живеят и работят. Приликите между реалните и измислените атаки, включително връзките с брюкселския квартал Моленбек, са чисто съвпадение. Не се гордея с предсказанието си. Само ми се иска смъртоносният апокалиптичен тероризъм на „Ислямска държава“ да бе останал единствено на страниците на тази книга.

Тулуза щеше да се окаже началото на края за Хана Вайнберг. Онази вечер тя се обади на Ален Ламбер от Министерството на вътрешните работи и му заяви, че нещо трябва да се направи. Ален обеща бърза реакция. „Ще действаме дръзко“, увери той Хана, а това бе дежурният отговор на апаратчика, когато всъщност възнамеряваше да не предприема абсолютно нищо. На следващата сутрин самият министър посети мястото на атаката и вяло призова за „диалог и възстановяване“. На родителите на трите жертви поднесе само своето „съжаление“.

— Ще се стараем още повече — обеща той, преди бързо да се върне в Париж. — Трябва да го направим.

Жертвите бяха на по дванайсет години — две момчета и едно момиче, всичките еврейчета, макар че френските медии пропуснаха да споменат религията им в първите репортажи. Нито си направиха труда да отбележат, че шестимата нападатели бяха мюсюлмани, а само информираха за някакви младежи, живеещи в banlieue — предградие, източно от центъра на града. Описанието на атаката беше неясно и неточно. Според френското радио пред сладкарница възникнала кавга. Трима били ранени, един сериозно. Полицията разследвала случая. Не предприела арести.

А всъщност нямаше никаква кавга, беше добре планирана засада. И нападателите не бяха младежи, а мъже на по трийсетина години, тръгнали към центъра на Тулуза, за да търсят евреи, които да пребият. Това, че жертвите им бяха деца, никак не ги бе смутило. Двете момчета бяха ритани, плюти и бити до кръв. А момичето — притиснато на тротоара и лицето му нарязано с нож. Преди да избягат, шестимата побойници се обърнали към шокираните минувачи и извикали: Khaybar, Khaybar, ya-Yahud! 2 2 „Хайбар, Хайбар, евреи!“ (араб.) — напомняне за битката при Хайбар (оазис, днес в Саудитска Арабия) през 628 г. между мюсюлмани и евреи, в която мюсюлманите, предвождани от пророка Мохамед, побеждават. Обиден възглас срещу евреите. — Б.пр. Макар свидетелите да не знаели, възгласът напомнял за завладения от мюсюлманите еврейски оазис край светия град Медина. Посланието бе недвусмислено. Армията на Мохамед, възвестяваха шестимата мъже, идва за евреите във Франция.

За съжаление, нападението в Тулуза не бе прецедент и се случи след множество предупредителни сигнали. Франция по това време бе обхваната от най-силната вълна от агресия срещу евреите след холокоста. Палеха се синагоги, рушаха се надгробни камъни, ограбваха се магазини, домове бяха поругавани и нашарвани със заплашителни надписи. Имаше общо над четири хиляди документирани атаки само за последната година. И всяка от тях — внимателно описана и разследвана от Хана и нейния екип в Центъра за изучаване на антисемитизма във Франция „Исак Вайнберг“.

Наречен на дядо ѝ по бащина линия, Центърът бе отворил врати десет години по-рано при засилена охрана. Вече бе най-уважаваната подобна институция във Франция, а Хана Вайнберг бе смятана за първия хроникьор на новата вълна от антисемитизъм. Нейните поддръжници я наричаха „воин на паметта“, жената, която не се спираше пред нищо, за да притиска страната да защити своето обсадено еврейско малцинство. Клеветниците ѝ обаче далеч не бяха толкова мили. Вследствие на това Хана отдавна бе престанала да чете написаното за нея в пресата и в жълтите сайтове.