Даниъл Силва: Черната вдовица

— Но за да покажеш, че се разкайваш — допълни той, — ще намериш чудовището, отговорно за тази мерзост. И ще ми донесеш главата му на тепсия.

Русо не хареса алюзията, защото нямаше намерение да се мери с поведението на съществата, срещу които се бореше. Въпреки това, той и екипът му се хвърлиха в задачата с отдаденост, която съперничеше на религиозния фанатизъм на враговете им. От групата си бяха изградили канали за информация из цялата страна. По кафенета, гари и затънтени улички оперативните работници на Русо се срещаха дискретно с агентите си от различни среди — проповедници, вербовчици, улични мошеници, добронамерени мюсюлмани или изгубени души с празни погледи, които бяха намерили упование в глобалната общност на радикалния ислям, сееща смърт. Някои шпионираха по съвест, други — за пари. А имаше и такива, които го правеха, защото Русо и неговите хора не им бяха оставили друга възможност. Нито един от тях обаче не беше предупредил за планираната атака — дори и дребните мошеници, които твърдяха, че знаят всичко, особено когато се намесеха парите. Затова и никой от членовете на група „Алфа“ не можеше още да установи самоличността на двамата атентатори. Възможно беше да са начинаещи, вълци единаци, войни на джихада без лидер, сглобили петстотинкилограмова бомба под носа на френското разузнаване, която бяха доставили умело до целта. Възможно беше, ала твърде невероятно, мислеше си Русо. Някъде се спотайваше зъл гений, който бе замислил нападението, бе събрал екип и го бе повел професионално към крайната цел. И именно главата на този човек Пол Русо щеше да поднесе на тепсия на шефа си.

И докато всички френски специални служби търсеха двамата извършители на атентата в Центъра „Вайнберг“, погледът на Русо бе решително вперен към далечен бряг. Като всички добри капитани в тежки времена, той остана на мостика на кораба, който в неговия случай бе кабинетът му на петия етаж. В стаята цареше дух на академичен безпорядък, носеше се плодовият аромат на тютюна му за лула — порок, на който се наслаждаваше в разрез с всички официални забрани на пушенето в държавните институции. Под бронираните му прозорци — които му бяха наложени от шефа — се намираше кръстовището на Рю дьо Гренел и тихата уличка „Амели“. Самата сграда нямаше вход откъм улицата, само задна порта, която водеше към малък вътрешен двор и паркинг. Дискретна месингова табелка гласеше, че вътре се намира нещо, наречено Международно общество за френска литература, и този детайл загатваше за почерка на Русо. За прикритие групата издаваше тънко тримесечно списание, което той настояваше сам да редактира. По последни данни то имаше дванайсет читатели. Всеки от тях бе щателно проверен.

В самата сграда обаче всичко бе съвсем различно: техническият екип обитаваше мазето; наблюдателите бяха на първия етаж; на втория беше обемният регистър на група „Алфа“ — Русо предпочиташе старомодните хартиени досиета пред дигиталните файлове; а третият и четвъртият се заемаха от водещите офицери на агентите… Повечето идваха и си отиваха през задната порта — пеша или със служебни коли. Други минаваха през тайния проход, свързващ сградата и романтичния магазин за антики в съседство, собственост на възрастен французин, някогашен секретен служител по време на войната в Алжир. Пол Русо беше единственият от група „Алфа“, който бе получил разрешение да прочете страховитото досие на притежателя на магазина.

Случаен посетител на петия етаж би могъл да го сбърка с офис на частна швейцарска банка. Беше мрачен, сенчест и тих, ако изключим музиката на Шопен, която понякога се носеше през отворената врата на Пол Русо. Многострадалната му секретарка — неумолимата госпожа Тревил, седеше на подредено бюро в преддверието, а в отсрещния край на тесния коридор беше кабинетът на заместника на Русо — Кристиан Бушар. Той беше всичко, което Русо не бе — млад, в добра форма, елегантно облечен и прекалено добре изглеждащ. Но преди всичко Бушар беше амбициозен. Шефът на ГДВС го бе натрапил на Русо и мнозина предполагаха, че един ден той ще оглави група „Алфа“. Русо го презираше съвсем малко, защото въпреки очевидните си недостатъци, Бушар бе много добър в работата си. И също толкова безмилостен. Когато трябваше да се върши мръсна бюрократична работа, младокът неизменно се заемаше с нея.

Три дни след атаката в Центъра „Вайнберг“ терористите все още бяха на свобода, а в Министерството на вътрешните работи се проведе среща на началниците на отдели. Русо ненавиждаше подобни събирания — на тях винаги се състезаваха за печелене на политически точки, — затова изпрати Бушар. Заместникът му се върна на Рю дьо Гренел чак когато вече наближаваше осем вечерта. Влезе в кабинета на Русо и без да отрони дума, постави две снимки на бюрото му. На тях се виждаше смугла жена на около двайсет и пет години с овално лице и очи като калейдоскопи от лешниково и медно. На първата снимка косата ѝ бе до раменете, сресана назад, разкривайки безупречното ѝ чело. На втората тя бе покрита с хиджаб от черна коприна без украса.