Даниъл Силва: Черната вдовица

— Какво намекваш?

— Подозирам, че скоро ще имаме вести от него.

Бушар излезе и остави Русо сам. Той намали светлината на лампата на бюрото си, включи стереоуредбата на полицата за книги и след миг първите акорди на Концерт за пиано №1 в ми минор на Шопен се разляха в тишината. Трафикът пълзеше по Рю дьо Гренел, а на изток, над брега на Сена, блестяха светлините на Айфеловата кула. Русо не виждаше нищо от това. В мислите си той съзерцаваше млад мъж, който се движеше енергично през вътрешния двор с оръжие в протегнатата ръка. Този човек беше легенда, талант в изкуството на заблудата и екзекутор, който се бореше с терористите по-дълго дори от Русо. Би било чест да работи с него, вместо срещу него. Скоро, помисли си Русо. Скоро…

Макар Пол Русо да не знаеше, семената на този оперативен съюз вече бяха посети. Защото в същата тази вечер, докато Русо вървеше към малкия си ергенски апартамент на улица „Сен Жак“, по крайбрежния булевард „Корниш“ в Бейрут с пълна скорост се движеше кола. Тя бе черна на цвят, германско производство и внушителна по размер. Мъжът на задната седалка бе висок и слаб, с бледа безкръвна кожа и очи с цвят на глетчер. На лицето му бе изписана дълбока досада, но пръстите на дясната му ръка, които леко барабаняха по страничната облегалка, издаваха истинското състояние на емоциите му. Носеше прилепнали джинси, вълнен пуловер и кожено яке. Под якето, в колана на джинсите му бе затъкнат 9-милиметров пистолет, произведен в Белгия, който бе взел от свой човек на летището — в Ливан никога нямаше недостиг на оръжия, нито малки, нито големи. Във вътрешния джоб на якето му имаше пачка банкноти и канадски паспорт с много печати, който го идентифицираше като Дейвид Ростов. Като много неща около този мъж, и паспортът беше измама. Истинското му име бе Михаил Абрамов и негов работодател бяха тайните служби на държавата Израел. Тези служби имаха дълго и заблуждаващо наименование, което нямаше почти нищо общо с истинската същност на дейността им. Хората като Михаил ги наричаха Службата и нищо повече.

Той се взираше в огледалото за обратно виждане и чакаше погледът на шофьора да срещне неговия. Шофьорът се казваше Сами Хадад. Беше маронит, бивш член на Ливанската християнска милиция и дългогодишен наемник на Службата. Имаше топли и опрощаващи очи на свещеник и подути ръце като на боксьор. Беше достатъчно възрастен, за да помни времето, когато Бейрут беше Париж на Близкия изток, както и да е участвал в дългата гражданска война, която бе разкъсала страната на парчета. Нямаше нищо, което Сами Хадад да не знаеше за Ливан и неговата опасна политика, а и не съществуваха неща, които да не можеше бързо да достави: оръжия, яхти, коли, наркотици, момичета. Някога бе осигурил пума за рекорден срок, тъй като Службата искаше да вербува алкохолизиран принц от арабска династия в Залива, който си падаше по хищни котки. Лоялността му към Службата не се поставяше под съмнение. Както и инстинктът му да надушва неприятности.

— Успокой се — каза Сами Хадад, след като срещна погледа на Михаил в огледалото. — Не ни следят.

Михаил надникна през рамо към светлините, идващи от трафика зад тях по „Корниш“. Във всяка от колите можеше да има екип убийци и похитители от „Хизбула“ или някоя друга екстремистка джихадистка организация, пуснала корени в палестинските бежански лагери на юг. А тези организации караха Ал Кайда да изглежда като старомодна умерена ислямска фракция. Това бе третото му посещение в Бейрут за последната година. Всеки път влизаше в страната с един и същ паспорт и защитен от една и съща легенда. Той беше Дейвид Ростов, пътуващ бизнесмен от руско-канадски произход, който купуваше незаконно придобити антики за предимно европейската си клиентела. Бейрут бе едно от любимите му ловни полета, защото там всичко бе възможно. Веднъж му предложиха поразително добре запазена двуметрова римска статуя на ранена амазонка. Струваше два милиона долара с включена доставка. След безбройни чаши сладко турско кафе убеди продавача, виден дилър от известно семейство, да свали цената с половин милион. Сетне си тръгна, но си спечели репутацията на упорит в преговорите труден клиент, а това се ценеше в градове като Бейрут. Провери колко е часът на мобилния си телефон „Самсунг“. Хадад забеляза това. Сами забелязваше всичко.

— Кога те очаква той?

— В десет часа.

— Доста късничко.

— Парите никога не спят, Сами.