Даниъл Силва - Черната вдовица

Точно тогава мобилният телефон на Михаил светна. Получи съобщение от булевард „Цар Саул“, в което се казваше, че компютрите не могат да идентифицират мъжа, който го бе придружил в асансьора. Съветваха го да продължи да бъде предпазлив, каквото и да означаваше това. Пусна щорите, дръпна пердетата и угаси светлините в стаята една по една, докато настана пълен мрак. Едва тогава седна в края на леглото, заби поглед в ивицата светлина под вратата и зачака телефонът да звънне.

Не беше необичайно информаторът да закъснява. Той припомняше на Михаил при всяка възможност, че е много зает човек. Затова не беше изненада, че минаваше десет часът, а все още нямаше обаждане от Сами Хадад. Най-накрая в десет и четвърт телефонът звънна.

— Влиза във фоайето. С двама приятели е, и двамата са въоръжени.

Михаил затвори и остана седнал още десет минути. След това, с пистолет в ръка, тръгна към входното антре и залепи ухо на вратата. Не чу нищо навън и върна пистолета на кръста си. После излезе в коридора, който беше пуст, с изключение на един-единствен служител от поддръжката. В бара на покрива картинката беше обичайната: богати ливанци, хора от емирствата в обичайните им бели кандури, китайски бизнесмени, светнали от алкохола, дилъри на наркотици, проститутки, комарджии, търсачи на приключения, глупаци… Морският бриз си играеше с косите на жените и браздеше водата в басейна. Пулсиращата музика, пускана от професионален диджей, беше истинско аудиопрестъпление срещу човечеството.

Михаил си проправи път към най-отдалечения ъгъл на бара, където Кловис Мансур, потомък на династията на търговци на антики Мансур, седеше сам на белия диван с лице към Средиземно море. Беше заел поза като за фотосесия, с чаша шампанско в едната ръка и димяща цигара в другата. Носеше тъмен италиански костюм и разкопчана на врата бяла риза, изработена ръчно специално за него от шивача му в Лондон. Златният му ръчен часовник беше с размерите на слънчев. Парфюмът му се стелеше зад него като мантия.

— Закъсня, хабиби 5 5 Скъпи, любими; приятелю (араб.). — Б.р. — каза той, когато Михаил седна на отсрещния диван. — Тъкмо се канех да си тръгвам.

— Не, не се канеше.

Михаил огледа интериора на бара. Двамата бодигардове на Мансур бъркаха в купичка с шамфъстък на съседната маса. Мъжът от асансьора се бе облегнал на парапета. Преструваше се, че се наслаждава на гледката към морето, докато държеше телефона до ухото си.

— Познаваш ли го? — попита Михаил.

— Никога не съм го виждал. Питие?

— Не, благодаря.

— По-добре да пийнеш.

Мансур махна на преминаващия сервитьор и поръча втора чаша шампанско. Михаил извади тъмножълт плик от джоба на сакото си и го сложи на ниската маса.

— Какво е това? — попита Мансур.

— Знак на уважение.

— Пари ли?

Михаил кимна.

— Не работя за теб, защото се нуждая от пари, хабиби . Все пак си имам достатъчно собствени. Работя за теб, защото искам да остана в бизнеса.

— Началниците ми предпочитат да си плащат.

— Началниците ти са стиснати изнудвачи.

— На твое място, преди да ги нарека така, бих погледнал в плика.

Мансур го отвори, вдигна вежди и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

— Какво имаш за мен, Кловис?

— Париж — каза търговецът на антики.

— Какво за Париж?

— Знам кой го е направил.

— Как?

— Не съм сигурен — отвърна Мансур, — но е възможно да помогна той да си плати за това.

Беше два и половина през нощта, когато Михаил най-накрая се прибра в стаята си. Не забеляза нищо, което да му подскаже, че някой е влизал там в негово отсъствие; дори увитото в станиол шоколадче беше на същото място и под същия ъгъл върху възглавницата. След като го подуши за следи от арсеник, внимателно захапа края му. После, в необичаен пристъп на нервност, замъкна всяка мебел, която не бе прикрепена към пода, във входното антре и затисна вратата. Когато привърши барикадата, отвори пердетата и щорите и затърси своето средство за спасение сред корабните светлинки в Средиземно море. Веднага се упрекна, че подобна мисъл изобщо му е хрумнала. Пътят за бягство трябваше да се използва само в много краен случай. Притежанието на разузнавателна информация не попадаше в тази категория — дори и ако имаше потенциала да предотврати друга катастрофа като тази в Париж.

Наричат го Саладин…

Михаил се изтегна на леглото, опря гръб на таблата и придърпвайки пистолета до себе си, се взря в сенчестия силует на своята барикада. Стори му се наистина позорна гледка. Пусна телевизора и се разходи по каналите на полуделия Близък изток, докато досадата не го доведе до прага на съня. За да остане буден, изпи една кола от минибара и се замисли за жената, която глупаво бе позволил да се изплъзне измежду пръстите му. Беше красива американка с безупречно протестантско родословно дърво, която бе работила за ЦРУ и от време на време — за Службата. В момента живееше в Ню Йорк, където отговаряше за специална колекция от картини в Музея за съвременно изкуство. Беше дочул, че се среща доста сериозно с един мъж, който на всичкото отгоре бе брокер на акции. Поколеба се дали да не ѝ се обади просто за да чуе гласа ѝ, но реши, че ще е неразумно. Тя беше изгубена за него, също като Русия.