Даниъл Силва - Черната вдовица

— Позна ли го? — попита Навот.

Михаил присви съсредоточено очи.

— Внимателно огледай колата.

Михаил така и направи. И тогава разбра. Мъртвият мъж бе Сами Хадад.

— Кога са го убили?

— Скоро след като те е оставил на летището. И това е било само началото.

Навот бутна друга снимка през бюрото, изобразяваща разрушена сграда на елегантна улица в центъра на Бейрут. Беше галерия „Мансур“ на улица „Мадам Кюри“. По тротоара бяха пръснати крайници и глави. Но не бяха човешки. Това бе великолепната колекция от статуи на Кловис Мансур.

— Надявах се — започна Навот след известно мълчание, — че последните ми дни като шеф ще минат без инциденти. Вместо това трябва да се занимавам със загубата на най-добрия ни наемник на терен в Бейрут и на информатор, когото дълго вербувахме.

— По-добре, отколкото мъртъв оперативен агент.

— Нека аз преценя това. — Узи взе двете снимки и ги върна в папката. — Какво имаше Мансур за теб?

— Човекът, който стои зад атентата в Париж.

— Кой е той?

— Наричат го Саладин.

— Саладин? — оживи се Навот, докато затваряше папката.

— Е, това е някакво начало.

Узи остана в кабинета си дълго след като Михаил си тръгна. На бюрото нямаше нищо освен бележника му, подвързан с естествена кожа, в който бе написал една-единствена дума. Саладин… Само човек с високо самочувствие би си дал такова кодово име, човек с огромни амбиции… Истинският Саладин бе обединил мюсюлманския свят под властта на династията Аюбиди, завоювайки Йерусалим от кръстоносците. Може би новият му съименник имаше същите намерения. За своя дебют бе избрал да изравни със земята еврейска цел насред Париж, като така бе атакувал две страни, две цивилизации едновременно. Със сигурност, помисли си Навот, успехът на атентата само е подсилил жаждата му за кръв. Беше въпрос на време да удари отново.

Засега Саладин беше френски проблем. Но фактът, че четирима израелски граждани бяха загинали при нападението, даваше на Навот основание да се намеси в Париж. Както и името, което Кловис Мансур бе прошепнал в ухото на Михаил в Бейрут. Всъщност с помощта на малко умели пазарлъци само това име можеше да е достатъчно, за да осигури на Службата място край масата на операцията. Навот вярваше в силата на убеждението. Бивш оперативен агент и вербовчик на шпиони, той владееше способността да представи сламка за чисто злато. Трябваше му единствено човек, който да се грижи за интересите на Службата при съвместно френско-израелско начинание. Имаше предвид само един кандидат, легендарен агент, който провеждаше операции на френска земя, откакто бе младеж на двайсет и две. Нещо повече, въпросният агент бе познавал Хана Вайнберг лично. За нещастие, премиерът имаше други планове за него.

Той погледна колко е часът: беше десет и петнайсет.

Посегна към телефона и набра отдел „Пътувания“.

— Трябва да летя за Париж утре сутринта.

— В шест или в девет часа?

— Шест — каза унило Узи.

— Кога се връщате?

— Още същата вечер.

— Готово.

Навот затвори и след това направи едно последно обаждане. Въпросът, който постави, бе задаван много пъти преди това.

— Колко време му трябва, за да свърши?

— Близо е.

— Колко близо?

— Може би тази вечер, най-късно утре.

Навот остави слушалката на мястото ѝ и зарея поглед из просторния кабинет, който скоро нямаше да е негов.

Най-късно утре…

Може би, помисли си той. А може би не.

В далечния ъгъл на лабораторията за консервация от белия таван до белия под се спускаше черна завеса. Зад нея имаше два еднакви дъбови италиански статива, две халогенни лампи, фотоапарат „Никон“, закрепен на триножник, палитра, купчинка памучни тампони, стар сиди плейър, омазан с няколко различни цвята. И масичка на колелца, пълна с бои, материали, разтворители, дървени дюбели и няколко самурени четки номер 7 на „Уинсър и Нютън“. През повечето време от последните четири месеца реставраторът се бе трудил там сам, понякога до късно вечер, понякога чак до зори. Той нямаше служебен пропуск за музея, защото всъщност работеше за друга институция. Щатните реставратори бяха посъветвани да не споменават за присъствието му, дори да не произнасят името му. Не им бе позволено да обсъждат и голямата олтарна картина от стар италиански майстор, която бе подпряна на стативите. И картината, и реставраторът имаха опасно и трагично минало.