Даниъл Силва - Черната вдовица

Как е истинското му име, Кловис?

Не съм сигурен, че някога е имал такова.

Откъде е?

Преди може да е бил от Ирак, но сега е син на халифата…

Накрая небето зад прозореца стана тъмносиньо от настъпващото утро. Михаил оправи стаята си и трийсет минути по-късно седна с кървясали очи на задната седалка на колата на Сами Хадад.

— Как мина? — попита ливанецът.

— Пълна загуба на време — отговори Михаил, докато широко се прозяваше.

— Сега накъде?

— Тел Авив.

— Пътят никак не е лек, приятелю.

— Тогава може би трябва да ме закараш до летището.

Полетът му беше в осем и половина. Мина през паспортния контрол, преструвайки се на усмихнат и малко сънен канадец, след това зае мястото си в първа класа на борда на самолета на „Мидъл Ист Еърлайнс“, който пътуваше за Рим. За да се изолира от съседа си — турски търговец с нелицеприятна външност, той се направи, че чете сутрешните вестници. А всъщност обмисляше всички възможни причини самолет от флота на правителството на Ливан да не успее да стигне безопасно до крайната си точка. Като начало, каза си той мрачно, смъртта му би имала последствия и информацията му щеше да умре с него.

За колко пари говорим, Кловис?

Четири милиона, може би пет.

Последно?

По-скоро пет…

Самолетът кацна в Рим без инциденти, но на Михаил му трябваха почти два часа, за да премине през организираната блъсканица на паспортния контрол на летище Фиумичино. Престоят му в Италия бе кратък, колкото да смени самоличността си и да се прехвърли на друг самолет, този път на „Ел Ал“, за Тел Авив. Кола на Службата го чакаше на „Бен Гурион“. Отведе го на север към булевард „Цар Саул“. Сградата в западния край на улицата представляваше изложена на показ измама, също като крепостта на Пол Русо на Рю дьо Гренел. Над входа ѝ нямаше табела, липсваха метални букви, които да съобщават кой е обитателят. Всъщност абсолютно нищо не подсказваше, че това е централата на една от най-страховитите и уважавани разузнавателни служби в света. По-внимателно наблюдение разкриваше, че има сграда в сградата, която се ползваше със собствено електрозахранване, водоснабдителна система, канализация и сигурна комуникационна мрежа. Служителите носеха два ключа. Единият отваряше необозначената врата във фоайето, а с другия се задействаше асансьорът. Онези, които извършеха непростимия грях да загубят единия или двата ключа, бяха прогонвани в Юдейската пустиня и никой не ги виждаше и не чуваше за тях след това.

Като повечето оперативни агенти, Михаил влезе в сградата през подземния паркинг и после тръгна нагоре към етажа на началниците. Заради късния час — който според охранителните камери бе девет и половина — коридорът беше тих като в училище през ваканция. От открехнатата врата в дъното му струеше тънък ромб светлина. Михаил почука леко и като не чу отговор, влезе. В удобен кожен стол зад бюро от опушено стъкло се бе настанил Узи Навот, който скоро щеше да бъде бивш шеф на Службата. Той се мръщеше пред отворена папка като пред сметка, която не може да си позволи да плати. До лакътя му зееше отворена кутия с виенски маслени сладки. Само две бяха останали, което не бе добър знак.

Накрая Навот вдигна поглед и махна пренебрежително с ръка на Михаил да седне. Носеше риза на тънки райета, която бе правена за по-слаб човек, и очила без рамки, любими на германските интелектуалци и швейцарските банкери. Косата му, някога червеникаворуса, сега бе сребристосива. Той се втренчи за един дълъг миг в новодошлия със зле прикрита враждебност. Не такова посрещане бе очаквал Михаил, но пък напоследък никой не знаеше какво да очаква от срещите с Узи Навот. Имаше слухове, че наследникът му възнамерява да го запази под друга длъжност, което си бе светотатство в служба, за която смяната на върха беше почти въпрос на религиозна доктрина. Ала официално бъдещето му си оставаше неясно.

— Някакви проблеми по пътя от Бейрут? — попита най-сетне Навот, сякаш въпросът току-що му бе хрумнал.

— Никакви — отговори Михаил.

Узи натисна троха от сладките с върха на дебелия си пръст.

— Следиха ли ви?

— Нищо, което да сме забелязали.

— А мъжът, който се качи заедно с теб в хотелския асансьор? Видя ли го пак?

— В бара на покрива.

— Нещо подозрително?

— Всички в Бейрут изглеждат подозрително. Затова е Бейрут.

Навот бутна трохата в кутията. След това извади снимка от папката и я хвърли през бюрото към Михаил. На нея имаше мъж, седнал на предната седалка на луксозен автомобил на крайбрежен булевард. Прозорецът на колата бе разбит. Мъжът, превърнат в кървава пихтия, съвсем очевидно беше мъртъв.