Даниъл Силва: Черната вдовица

— На мен ли го казваш?

— Да отидем ли направо в хотела, или искаш първо да се поразходиш?

— Ти реши.

— Да отидем в хотела.

— Или пък да се поразходим…

— Няма проблем.

Сами Хадад зави от „Корниш“ по улица с френски колониални сгради. Михаил я познаваше добре. Преди дванайсет години, докато служеше в специалните части Саярет Маткал, бе убил там терорист от „Хизбула“, докато спеше в леглото си в тайна къща. Да бъде член на такова елитно поделение, беше мечта на всяко израелско момче, а това бе наистина забележително постижение за момче от Москва. Което трябваше да се бори всеки божи ден от живота си, тъй като предците му са се оказали евреи. И чийто баща, виден съветски учен, беше затворен в психиатрична клиника, защото се осмелил да подложи на съмнение мъдростта на партията. Това момче бе пристигнало в Израел на шестнайсет години. Научи иврит за месец и след година бе изтрил всички следи от руския си акцент. Беше като милионите, дошли преди него, първите пионери ционисти, избягали в Палестина, за да се спасят от преследванията и погромите в Източна Европа. Беше като хората развалини, изсипали се от лагерите на смъртта след войната. Изхвърли багажа и слабостите на миналото и успя да стане нов човек, нов евреин. Стана израелец.

— Все още сме чисти — каза Хадад.

— Тогава какво чакаш? — подкани го Михаил.

Сами се върна на „Корниш“ и пое към пристанището. Над него се издигаха двете еднакви кули от стъкло и стомана на хотел „Четири сезона“. Сами подкара колата към алеята и погледна в огледалото за указания.

— Обади се, когато пристигне — каза Михаил. — Кажи ми дали има приятел с него.

— Никъде не ходи без приятел.

Михаил взе куфарчето и пътната си чанта от отсрещната седалка и отвори вратата.

— Внимавай там — предупреди го Сами. — Не говори с непознати.

Михаил слезе, тихичко си заподсвирква и се шмугна покрай пиколото във фоайето. Охранител в тъмен костюм го изгледа тревожно, но го пропусна, без да го претърси. Той прекоси дебелия килим, който погълна шума от стъпките му, и се озова пред внушителната рецепция. Зад нея стоеше хубава тъмнокоса жена на двайсет и пет, осветена от лампата над нея. Михаил знаеше, че е палестинка и че баща ѝ, боец от миналото, е избягал от Ливан през 1982 г., много преди тя да се роди. И други от служителите на хотела също имаха притеснителни биографии. Двама членове на „Хизбула“ работеха в кухнята, имаше и няколко потвърдени джихадисти в обслужването на стаите. Михаил прецени, че приблизително десет процента от личния състав би го убил, ако научеха истинската му самоличност и работа.

Усмихна се на жената и тя също му се усмихна, но хладно.

— Добър вечер, господин Ростов. Толкова се радвам пак да ви видя. — Лакираните ѝ нокти затракаха по клавиатурата, а на Михаил му се зави свят от миризмата на прецъфтели азалии. — Ще ви настаним само за една вечер.

— Колко жалко — каза той и пак се усмихна.

— Искате ли помощ за багажа?

— Ще се справя.

— Този път стаята ви е луксозна, с изглед към морето. Намира се на четиринайсетия етаж. — Тя му подаде плик с ключ и направи жест към асансьора като стюардеса, сочеща към аварийните изходи. — Добре дошли отново.

Михаил понесе чантата и куфарчето си към фоайето с асансьорите. Чакаше го празна кабина с отворена врата. Пристъпи вътре, благодарен, че ще остане сам, и натисна бутона за четиринайсетия етаж. Но докато вратата се затваряше, в процепа се показа ръка и влезе още един мъж. Беше набит, със силно изпъкнало чело и челюст, създадена да поема удари. Очите им се срещнаха за кратко в отражението на вратата. Размениха си кимвания, но не си казаха нито дума. Мъжът натисна копчето за дванайсетия етаж, сякаш не бе сигурен какво да стори, а щом кабината потегли, започна да си гризе нокътя на палеца. Михаил се направи, че си проверява електронната поща на телефона, и така незабелязано снима нискочелия мъж. Докато вървеше по коридора към стаята си, прати снимката на булевард „Цар Саул“, където се намираше анонимната централа на Службата в Тел Авив. Огледът на вратата не показа следи от намеса. Прекара картата си през слота, приготви се за нападение и влезе.

Посрещна го музика на Вивалди — любимата на оръжейните контрабандисти, дилърите на хероин и терористите по цял свят, помисли си той, докато изключваше радиото. Леглото беше оправено, на възглавницата имаше шоколадче. Отиде до прозореца и видя покрива на колата на Сами Хадад, която бе паркирана на „Корниш“. Отвъд беше пристанището, а зад него — тъмното Средиземно море. Някъде там беше неговият спасителен изход. Вече не му бе позволено да идва в Бейрут без пътека за бягство по море. Следващият шеф имаше планове за него — или поне така бе чул да се говори в Службата. За специална служба това беше много клюкарско място.