Даниъл Силва - Черната вдовица

— Наричат я Черната вдовица — каза Бушар.

— Ефектно — изпъшка Русо и се намръщи. Взе втората снимка, на която жената бе облечена според религиозния канон, и се взря в бездънните ѝ очи. — Как е истинското ѝ име?

— Сафия Бурихан.

— Алжирка ли е?

— От Олне су Боа.

Олне су Боа бе предградие на север от Париж. Неговите пълни с всякакви престъпници общински жилищни комплекси — познати във Франция като HLM , или habitation à loyer modéré 4 4 Жилища с нисък наем (фр.). — Б.пр. — бяха едни от най-опасните в страната. Полицията рядко се осмеляваше да стъпи там. Дори Русо съветваше служителите си на терен да се срещат с информаторите си от Олне на по-безопасен терен.

— На двайсет и девет години е, родена е във Франция — поясни Бушар. — Въпреки това винаги се е определяла първо като мюсюлманка, а след това като французойка.

— Кой я е намерил?

— Люсиен.

Люсиен Жакар беше началникът на антитерористичния отдел на ГДВС. Официално група „Алфа“ бе под негово командване. На практика обаче Русо се отчиташе през главата му на неговия шеф. За да избегне евентуални конфликти, той информираше Жакар за актуалните случаи на група „Алфа“, но ревниво пазеше имената на информаторите и оперативните методи на поделението. Група „Алфа“ беше по същество служба в службата, която Люсиен Жакар искаше да постави твърдо под свой контрол.

— Каква информация има той за нея? — попита Русо, продължавайки да се взира в очите на жената.

— Появила се в радара му преди около три години.

— Защо?

— Заради приятеля ѝ.

Бушар постави друга снимка на бюрото. На нея се виждаше мъж малко над трийсетте, с късо подстригана тъмна коса и рядката брада на ревностен мюсюлманин.

— Алжирец ли е?

— Всъщност тунизиец. Той е голямата работа. Разбира от електроника. И от компютри. Прекарал е известно време в Ирак и Йемен, преди да замине за Сирия.

— Ал Кайда?

— Не — каза Бушар. — ИДИЛ.

Русо вдигна рязко очи.

— Къде е сега?

— Очевидно в рая.

— Какво се е случило?

— Убит е при въздушен удар на коалицията.

— А жената?

— Тя пътувала до Сирия миналата година.

— Колко дълго е останала там?

— Поне шест месеца.

— И какво е правила?

— Явно е преминала обучение по боравене с оръжие.

— А когато се е върнала в Париж?

— Люсиен я поставил под наблюдение. Само че после… — Бушар сви рамене.

— Свалил го е, така ли? — смръщи се Русо.

Бушар кимна.

— Защо?

— Обичайната причина. Прекалено много цели, твърде малко ресурси.

— Та тя е била тиктакаща бомба.

— Люсиен не е мислил така. Очевидно е започнала да се държи прилично, след като се е върнала във Франция. Не се е срещала с никакви радикални елементи, а и присъствието ѝ в интернет е било безобидно. Дори спряла да носи хиджаб.

— Защото точно това ѝ е наредил да направи този, който стои зад атаката. По всичко личи, че е била част от сложна мрежа.

— Люсиен потвърждава това. Всъщност той предупреди министъра, че е само въпрос на време да ни ударят отново.

— А министърът как реагира?

— Просто нареди на Люсиен да предаде всичките си досиета на нас.

Русо си позволи да се усмихне за кратко за сметка на противника си.

— Искам всичко, Кристиан. Особено докладите от наблюденията след завръщането ѝ от Сирия.

— Люсиен обеща да прати досиетата утре рано сутринта.

— Колко мило от негова страна. — Русо сведе поглед към снимката на жената, която наричаха La veuve noire , Черната вдовица. — Къде предполагаш, че е тя?

— Ако трябва да гадая, бих казал, че досега вече се е върнала в Сирия заедно със съучастника си.

— Чудно е защо не са пожелали да умрат за каузата. — Русо събра трите снимки и ги върна на заместника си. — Други новини?

— Интересно развитие около онази жена Вайнберг. Оказва се, че в колекцията ѝ от произведения на изкуството има картина на Винсент ван Гог, която се води за изгубена.

— Наистина ли?

— И познай на кого е решила да я остави.

Изражението на Русо показваше ясно, че не е в настроение за игрички, затова Бушар бързо съобщи името.

— Мислех, че е мъртъв.

— Явно не е.

— Защо не е отишъл на погребението?

— Кой каза, че не е?

— Съобщихме ли му за картината?

— Министерството предпочита тя да остане във Франция.

— Значи отговорът е „не“?

Бушар мълчеше.

— Някой трябва да припомни на министерството, че четири от жертвите на атентата в Центъра „Вайнберг“ са граждани на държавата Израел.