Даниъл Силва: Черната вдовица

Няколко часа след атаката квартал Маре остана отцепен от полицията, достъпен само за линейките на Спешна помощ и за разследващите. Най-накрая, в късния следобед, когато и последните пожари бяха потушени и бе установено, че няма други експлозиви, пристигна френският президент. Обходи мястото на трагедията и заяви, че това е „холокост в сърцето на Париж“. Репликата не бе посрещната радушно в някои от по-неспокойните предградия. В едно от тях настана спонтанна веселба, която бързо бе потушена от полицейските части за борба с безредиците. Повечето вестници не обърнаха внимание на инцидента. Високопоставен полицейски началник го нарече „неприятно отклонение“ от непосредствената задача да се намерят извършителите.

Бягството на двамата маскирани от квартал Маре, както и всичко друго в атентата, беше педантично планирано и изпълнено. В близката улица ги чакаше мотор „Пежо Сателит“ с две черни каски на седалката. Отпрашиха с пълна газ на север, мъжът караше, а седналата зад него жена го държеше през кръста. Така отминаха незабелязано покрай колоната наближаващи полицейски коли и линейки. Камера на Пътна полиция ги бе заснела за последно край селцето Вийерон в окръг Вал д’Оаз. До обед те станаха обект на най-голямото издирване във френската история.

Националната полиция и жандармерията блокираха пътищата, проверяваха лични документи, чупеха прозорци на изоставени складове и прерязваха катинарите на подозрителни скривалища. А в изящна сграда на Рю дьо Гренел осемдесет и четирима мъже и жени бяха заети със съвсем друг вид търсене. Бяха познати само като група „Алфа“, членове на таен отряд на ГДВС — Генералната дирекция за вътрешна сигурност на Франция. Официално се знаеше, че е създаден шест години по-рано, след самоубийствен атентат на джихадисти пред прочут ресторант на „Шан-з-Елизе“. Отрядът беше специализиран в проникване във все по-нарастващия френски джихадистки ъндърграунд. И бе получил правомощия да предприема „активни мерки“ за премахване на потенциални ислямски терористи, преди те самите да предприемат активни мерки срещу републиката и гражданството. За шефа на група „Алфа“ — Пол Русо, се твърдеше, че е планирал повече бомбени атентати от Осама бин Ладен. Той не оспорваше обвинението, макар да добавяше, че никоя от неговите бомби никога не е избухвала. Офицерите от група „Алфа“ бяха добре обучени и натрупали много опит в изкуството на измамата. А Пол Русо бе неоспоримият им лидер и пътеводна звезда.

Със своите сака от туид, рошава посивяла коса и неизменната лула Русо изглеждаше по-подходящ за ролята на отнесения професор, отколкото на безмилостния таен полицай, а това съвсем не бе случайно. Беше започнал кариерата си именно в академичните среди и в по-мрачните си моменти точно там мечтаеше да се върне. Русо бе уважаван изследовател на френската литература от XIX век и работеше в Сорбоната, когато приятел от френското разузнаване го помоли да стане част от ДТН — Дирекцията за териториално наблюдение, френската служба за вътрешна сигурност. Годината беше 1983-а и страната бе разтърсена от вълна от бомбени атентати и покушения, извършвани от лява терористична група, позната като „Пряко действие“. Русо се присъедини към службата, чиято задача бе да унищожи „Пряко действие“, и след серия от брилянтни операции я постави на колене.

Остана в ДТН, където противодействаше на последвалите вълни от левичарски и близкоизточен тероризъм, до 2004 г., когато любимата му съпруга — Колет, почина след дълга борба с левкемията. Беше неутешим, оттегли се в скромната си вила в Люберон и започна работа върху планираната многотомна биография на Пруст. Тогава се случи атентатът на „Шан-з-Елизе“. Русо се съгласи да остави писалката и да се върне в битката, но само при едно условие: нямаше намерение да следи заподозрени в тероризъм, да подслушва телефонните им разговори или да чете маниакалните им размисли в интернет. Искаше да премине в настъпление. Шефът се съгласи, вътрешният министър — също, и така се роди група „Алфа“. През шестте си години съществуване тя бе предотвратила повече от дузина големи атентати на френска земя.

Сега обаче Русо смяташе нападението над Центъра „Вайнберг“ не просто за провал на разузнаването, а за лична обида. Късно следобед, докато френската столица още бе разтресена от жестокостта на атентата, той позвъни на шефа на ГДВС, за да подаде оставка. Шефът, разбира се, отказа да я приеме.