Даниъл Силва - Черната вдовица

Тя излезе и тръгна покрай редицата шикозни бутици за дрехи на Рю де Розие. Отначало приличаше на обикновена парижка улица в доста престижен квартал. Ала истинската ѝ същност се разкри, когато Хана стигна до кашер пицария и няколко сергии за фалафели с табелки на иврит. Представи си как ли бе изглеждала в утрото на Jeudi Noir . Безпомощните евреи, подкарани да се качват в откритите каросерии на камионите, всеки стиснал позволения му единствен куфар. Съседите, които надзъртат през отворените прозорци, някои мълчаливи и засрамени, други едвам сдържащи злорадството си от нещастието на омразното малцинство. Хана задържа този образ в ума си — парижаните, които махат за сбогом на обречените евреи, — докато крачеше в мрачното утро, а токчетата ѝ потракваха ритмично по паветата.

Центърът „Вайнберг“ беше в тихия край на улицата, в четириетажна сграда, приютявала преди войната редакцията на вестник, издаван на иврит, и фабрика за палта. Опашка от няколко десетки души се бе извила пред входа, а двама охранители в тъмни костюми — млади мъже под трийсетте, внимателно претърсваха всеки, който искаше да влезе. Хана се шмугна покрай тях и се качи горе, където специалните гости вече бяха изпълнили залата. Артър Голдмън и Макс Строс се гледаха предпазливо от двата края на помещението над чашите си със слабо американско кафе. Прочутата авторка на романи говореше сериозно с един от мемоаристите; директорът на Музея на холокоста разменяше бележки със специалиста от „Яд Вашем“, с когото бяха дългогодишни приятели. Само досадният американски коментатор като че ли нямаше с кого да общува. Той трупаше кроасани и бриоши в чинията си, сякаш не бе ял от дни.

— Не се тревожи — усмихна му се Хана. — Планирали сме прекъсване за обяд.

Тя прекара по няколко минути с всеки от поканените експерти, преди да тръгне по коридора към кабинета си. Щом остана сама, започна да препрочита встъпителното си слово, докато Рашел Леви не показа глава през вратата, сочейки часовника на ръката си.

— Колко хора дойдоха? — попита Хана.

— Повече, отколкото залата може да побере.

— А медиите?

— Всички са тук, включително „Ню Йорк Таймс“ и Би Би Си.

В този миг звънна мобилният ѝ телефон. Беше есемес от Ален Ламбер от Министерството на вътрешните работи. Тя го прочете и се намръщи.

— Какво пише? — попита Рашел.

— Ален си е Ален.

Хана остави телефона на бюрото, събра книжата си и тръгна. Рашел Леви я изчака да излезе, взе телефона и въведе не чак толкова тайната парола на Хана. Появи се съобщението от Ален Ламбер, съдържащо само четири думи.

БЪДИ ВНИМАТЕЛНА, СКЪПА МОЯ…

В Центъра „Вайнберг“ нямаше достатъчно място за аудиторията, ала залата на най-горния етаж бе една от най-хубавите в квартал Маре. Редицата френски прозорци разкриваха великолепна гледка към покривите и Сена, а по стените висяха няколко големи черно-бели фотографии от живота в квартала преди Jeudi Noir . Всички хора на тях бяха загинали по време на холокоста, включително и Исак Вайнберг, който бе сниман в библиотеката си три месеца преди да го застигне нещастието. Сега, минавайки покрай фотографията, Хана прокара пръст по повърхността ѝ, както бе докоснала и мазките по картината на Ван Гог. Само тя знаеше за тайната връзка между творбата, дядо ѝ и центъра, който носеше неговото име. Не, помисли си тя внезапно, това не беше съвсем вярно. Реставраторът също знаеше за тази връзка.

Върху платформа пред прозорците бе поставена дълга правоъгълна маса, а в залата двеста стола бяха строени като войници на парад. Всеки от тях беше зает и още стотина зрители се бяха наредили покрай задната стена. Хана зае определеното ѝ място — доброволно бе пожелала да бъде буфер между Голдмън и Строс — и се заслуша как Рашел Леви инструктираше публиката да изключи звука на мобилните си телефони. Накрая дойде нейният ред да говори. Тя включи микрофона и сведе очи към написаното си слово. Истинска национална трагедия е, че подобна конференция изобщо се провежда… И тогава дочу звук от улицата, пукане като от фойерверки, последвано от мъжки вик на арабски:

— Khaybar, Khaybar, ya-Yahud!

Хана слезе от платформата и притича до френските прозорци.

— Мили боже! — прошепна тя.

Обърна се и извика към гостите да се отдръпнат от прозорците, но ревът от детонацията заглуши гласа ѝ. За миг залата се превърна в торнадо от летящи стъкла, столове, мазилка, дрехи, човешки крайници. Хана усети, че се премята напред, макар да не разбираше дали се издига, или пада. Стори ѝ се, че вижда как Рашел Леви се върти като балерина. След това и тя, и всички останали изчезнаха от погледа ѝ.