Даниъл Силва: Черната вдовица

Центърът „Вайнберг“ се намираше на Рю де Розие, Улицата на розите, най-видната в най-явния еврейски квартал. Апартаментът на Хана беше на ъгъла с Рю Паве. На звънеца ѝ пишеше Г-жа Бертран — една от малкото стъпки, които бе предприела, за да си подсигури безопасност. Живееше сама, заобиколена от предмети, завещани от три поколения в семейството ѝ, включително и скромна колекция от картини и няколкостотин броя старинни очила. Те бяха тайната ѝ страст. Хана бе на петдесет и пет, неомъжена и без деца. От време на време, когато успяваше да поразреди задълженията си, си позволяваше да има любовник. Ален Ламбер беше свръзката ѝ в Министерството на вътрешните работи. И понякога я даряваше с приятни емоции, особено в напрегнатия период от антиеврейски инциденти. Той звънна на Хана у дома след посещението на шефа му в Тулуза.

— Голям смелчага — подхвърли кисело тя. — Трябва да се срамува от себе си.

— Направихме каквото можахме.

— Не беше достатъчно.

— По-добре е в такива времена да не наливаме масло в огъня.

— Същото са казвали и през лятото на 1942-а.

— Да не прекаляваме с емоциите.

— Не ми оставяте друг избор, освен да направя изявление, Ален.

— Внимателно си подбери думите. Ние сме единствените, които стоим между вас и тях.

Хана затвори телефона. След това дръпна горното чекмедже на бюрото си и извади ключ — беше за вратата в дъното на коридора. Зад нея имаше детска стая. Стаята на Хана, застинала във времето. Легло с дантелен балдахин. Полици, пълни с плюшени животинки и играчки. Избеляла стара снимка на американски актьор красавец. А над невидимия в мрака френски провансалски скрин висеше картина на Винсент ван Гог. Маргьорит Гаше пред тоалетката си… Хана прокара пръсти по мазките от четката и се замисли за човека, който бе направил единствената реставрация на картината. Как би реагирал той в такива времена? Не, каза си тя и се усмихна. Това не е достатъчно.

Легна на детското си легло и за нейна изненада, потъна в безпаметен сън. А когато се събуди, вече имаше план.

През по-голямата част от следващата седмица Хана и екипът ѝ се трудиха в условия на строга конспиративност. Дискретно бе установен контакт с потенциалните участници, раздрънкаха се оръжия и донорите бяха призовани да помогнат. Два от най-сигурните източници на финансиране обаче се отдръпнаха, тъй като заради такива като вътрешния министър смятаха, че е по-добре да не наливат масло в огъня — jeter de l’huile sur le feu … За да навакса недостига, Хана нямаше друг избор, освен да посегне към личното си състояние, което бе значително. То също даваше храна на враговете ѝ.

Накрая изникна малкият проблем как да бъде наречено начинанието. Рашел Леви, шефката на отдела за връзки с обществеността, смяташе, че най-добрият подход би бил демонстрация на неутралитет с дозирана тревога, но Хана го отхвърли. Каза, че когато горят синагоги, предпазливостта е лукс, който не могат да си позволят. Желанието ѝ бе да бие тревога, да призове гръмко към действие. Написа няколко думи на лист хартия и го остави на разхвърляното бюро на Рашел.

— Това би трябвало да им привлече вниманието.

На този етап никой, който би могъл да предизвика някакъв отзвук, не се съгласи да присъства — освен досаден американски блогър и коментатор от кабелна телевизия, където биха приели покана и за собственото си погребение. Но тогава Артър Голдмън, виден историк на антисемитизма от Кеймбридж, заяви, че може и да дойде до Париж, стига, разбира се, Хана да се съгласи да го настани за две вечери в любимия му апартамент в „Крийон“. След ангажирането на Голдмън тя привлече Максуел Строс от Йейл, който никога не пропускаше възможност да се появи на една и съща сцена със своя съперник. Останалите участници бързо се наместиха. Директорът на Мемориалния музей на холокоста на Съединените щати също се записа, както и двама значими оцелели мемоаристи и експерт по френския холокост от „Яд Вашем“ 3 3 Национален мемориал на холокоста и героизма в Йерусалим. — Б.пр. . Беше добавена и авторка на романи — по-скоро заради огромната ѝ популярност, отколкото за историческите ѝ проучвания, както и политик от френската крайна десница, който рядко имаше нещо мило за казване за когото и да било. Бяха поканени и няколко мюсюлмански духовни и обществени лидери, но всички отказаха. Същото направи и министърът на вътрешните работи. Ален Ламбер лично съобщи новината на Хана.