Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

- Гадна работа! - процеди Джулиан, когато таксито го подмина, опръсквайки с вода панталоните му. - Гадна, гадна, гадна работа!

Гневният му изблик предизвика нов пристъп. Когато кашлицата най-после премина, той забеляза, че на тухления зид на прохода към Мейсънс Ярд се бе опрял някакъв мъж. Носеше шлифер „Барбур“ и ниско нахлупен каскет. Беше скръстил небрежно крака, а очите му шареха нагоре-надолу по улицата. За миг те се спряха върху Ишърууд и го изгледаха с някаква смесица от смайване и съжаление. После, без да продума, той се обърна, мина през прохода и закрачи по паветата на стария вътрешен двор. Против-но на здравия разум, Джулиан тръгна след него, кашляйки като пациент с туберкулоза на път към санаториума.

- Нека обобщим - каза Ишърууд. - Най-напред покриваш моя Тициан с туткал от заешка кожа и хартия. После го зарязваш в хранилището ми и изчезваш незнайно къде. А сега се появяваш изневиделица, както обикновено в... неугледен вид, и заявяваш, че имаш нужда от споменатия Тициан за някакъв свой страничен проект. Пропуснах ли нещо?

- За да се осъществи замисълът ми, Джулиан, ще се наложи ти да заблуждаваш художествените среди и да се държиш по начин, който някои от твоите колеги биха определили като неетичен.

- Тоест искаш да си я карам постарому, хлапе - сви рамене Ишърууд. - Но какво ще спечеля аз от това?

- Ако планът ми сработи, повече няма да има атентати като този в Ковънт Гардън.

- Докато не се появи следващият смахнат джихадист. Тогава пак ще се върнем в изходна позиция, нали? Не съм експерт в тази област, но ми се струва, че играта, наречена „тероризъм“, е много подобна на търговията с картини. И в нея има върхове и спадове, успехи и провали, но винаги успява да просъществува.

В горната изложбена зала на галерия „Ишърууд Файн Артс“ лампите излъчваха мека светлина, подобно на молитвени свещи. Дъждът трополеше по таванския прозорец, а от прогизналото палто, което Ишърууд още не бе съблякъл, се стичаше вода. Той изгледа неодобрително получилата се на паркета локва, а след това вдигна поглед към обезобразената картина на покрития със зелено сукно статив.

- Имаш ли представа колко струва това тук?

- При честен търг, поне десет милиона. Но при аук-циона, който аз съм замислил...

- Палавник! - възкликна Ишърууд. - Ама че си палавник!

- Споменавал ли си за нея пред някого, Джулиан?

- За тази картина... -Ишърууд поклати глава. - ...нито дума пред никого.

- Сигурен ли си, че езикът ти не се е развързал дори за миг на бара в „Грийнс“? Или пък докато си бил сред завивките с онази възмутително млада жена от „Тейт“?

- Името й е Пенелъпи - уточни Ишърууд.

- Тя знае ли за картината, Джулиан?

- Разбира се, че не. Знам как да се държа, когато направя голям удар, хлапе. За такива неща човек не бива да се хвали. Трябва да си държи устата затворена, докато настъпи големият миг. Чак тогава може да надуе фанфарите, за да научи целият свят за успеха му. И за тази своя съобразителност човек обикновено бива възнаграден. Според твоя сценарий обаче аз ще понеса загуба. За благото на Божиите чада, разбира се.

- Загубата ти ще бъде временна.

- Колко временна?

- ЦРУ поема всички разноски по операцията.

- Това е нещо, което не се чува всеки ден в художествена галерия.

- По един или друг начин, Д жулиан, ти ще си получиш възнаграждението.

- Ама разбира се! - каза Ишърууд с престорена увереност. - Това ми напомня за случая, когато моята Пенелъпи ме уверяваше, че съпругът й щял да се прибере След час. А аз вече съм прекалено стар, за да прескачам градински огради.

- Още ли се срещате?

- С Пенелъпи? Не, заряза ме - каза Ишърууд и поклати глава. - Рано или късно всички ме оставят. Освен теб, хлапе. И проклетата кашлица. Вече започвам и нея да приемам като стар приятел.

- Ходи ли на лекар?

- Все не успявам да си запиша час. Националната здравна служба работи напоследък толкова зле, че вече се замислям дали да не се присъединя към „Християнска наука“*.

- Мислех, че си хипохондрик.

- И то от най-отдадените. - Ишърууд разчопли с нокът хартията в горния десен ъгъл на платното.

- Всяка частица боя, която падне, ще трябва да върна обратно.

- Съжалявам - каза Джулиан и бързо пъхна ръка в джоба на палтото си. - Всъщност това вече има прецедент. Преди две или три години „Кристис“ продадоха творба, която се приписваше на школата на Тициан, за нищож-ната сума от осем хиляди лири. Впоследствие се оказа, че картината не е дело на школата на Тициан, а на самия Тициан. Както можеш да си представиш, бившите собственици не бяха твърде щастливи. Обвиниха „Кристис“ в професионална небрежност. Наеха адвокати. В пресата излязоха сума унищожителни материали. Грозна история.