Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

Сякаш за потвърждение на това твърдение, когато излезе от Теме Хаус, Габриел установи, че линия „Юбилейна“ на лондонското метро е затворена по време на вечерния пиков час заради намерен подозрителен пакет. Той се отправи към Мейсънс Ярд пеш и под погледа на Ишърууд, който надничаше през рамото му, нанесе нов слой лак върху току-що реставрираната творба на Тициан. На следващата сутрин инструктира Надия да депозира двеста милиона долара в Трансарабска банка. После се качи на такси и се отправи към летище Хийтроу.

ЦЮРИХ

Малко са държавите, изиграли по-значима роля в живота и кариерата на Габриел Алон от Конфедерация Швейцария. Той владееше добре три от нейните четири официални езика и познаваше планините и долините й като извивките по тялото на собствената си съпруга. Беше убивал в Швейцария, беше отвличан в Швейцария и бе успял да разкрие някои от най-отблъскващите й тайни. Само година по-рано в едно заведение в подножието на ледника Ле Диаблере той си бе дал дума никога повече да не стъпва в тази държава. Интересно как събитията никога не се развиваха според плановете на човек.

Седнал зад волана на наетото ауди, той мина покрай строгите банки и витрините на магазините по Банхофщрасе, а след това зави по натоварения път, следващ контура на западния бряг на Цюрихското езеро. Безопасната къща се намираше на около три километра южно от градския център. Беше модерно здание с много повече прозорци, отколкото се харесваше на Габриел, и разполагаше с малък кей с формата на буквата Т, който бе побелял от наскоро падналия сняг. На влизане Габриел дочу приглушен женски глас да пее на италиански. Усмихна се. Киара винаги си тананикаше, когато бе сама. Той остави чантата си във фоайето и отиде във всекидневната, която беше оборудвана като полеви команден пункт. Киара, вгледана в компютърния монитор, белеше портокал. Габриел я целуна по устните - бяха горещи, сякаш имаше температура. И продължи да я целува.

- Аз съм Киара Алон - промълви тя, галейки острата сива брада по бузите му. - А ти кой си?

- Не съм сигурен вече.

- Казват, че с напредването на възрастта паметта започва да изневерява - каза тя, без да спира да го целува. - Трябва да пробваш рибено масло. Чух, че помагало.

- По-скоро бих опитал от този портокал.

- Ммм, разбира се. Дълго те нямаше.

- Твърде дълго.

Тя разчупи плода на парченца и постави едно в устата му.

- Къде са другите от екипа? - попита той.

- Отидоха да следят служителя на Трансарабска банка, който има връзки с глобалното джихадистко движение.

- Значи си сама?

- Вече не.

Габриел започна да разкопчава блузата й. При допира му зърната на гърдите й се втвърдиха мигновено. Тя му подаде още едно парче портокал.

- Може би не е разумно да го правим пред компютъра - прошепна Киара. - Не се знае кой може да наблюдава.

- С колко време разполагаме?

- С колкото ти е нужно.

Тя го хвана за ръка и го поведе нагоре по стълбите.

- Бавно - промълвиха устните й, докато той я полагаше на леглото. - Бавно.

В стаята бе вече сумрачно, когато Габриел се отпусна изтощен до Киара. Двамата останаха да лежат дълго в мълчание, близо един до друг, но без да се докосват. Навън се чу далечният звук на преминаваща моторна лодка, последван малко по-късно от плисъка на вълни в кея. Киара се повдигна на лакът и прокара пръст по носа на Г абриел.

- Колко време смяташ да оставиш брадата?

- Не се харесвам така, но нещо ми подсказва, че ще имам нужда от нея при тази операция.

- Може би трябва да я задържиш и след операцията. Мисля си, че с нея изглеждаш...

- Не го казвай, Киара.

- Щях да кажа „авторитетен“.

- Това е все едно да наречеш една жена „елегантна“.

- Че какво има в това?

- Ще разбереш, когато хората започнат да ти казват, че изглеждаш елегантна.

- Не вярвам да е толкова лошо.

- Това никога няма да се случи, Киара. Ти си красива и винаги ще останеш красива. А ако аз не обръсна брадата си след края на операцията, хората ще започнат да те вземат за моя дъщеря.

- Говориш глупости.

- Биологически е напълно възможно.

- Кое?

- Да ми бъдеш дъщеря.

- Никога не съм си го помисляла.

- Недей и занапред - каза той.

Тя се засмя тихо, но не каза нищо повече.

- За какво си мислиш сега? - попита Габриел.

- Какво ли щеше да стане, ако не беше забелязал онова момче с бомбата под якето на Уелингтън Стрийт. Сигурно по време на взрива щяхме да обядваме някъде. Трагедията пак щеше да е голяма, разбира се, но после животът ни сигурно щеше да продължи нормално, както при всички други.