Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

- А може би за нас именно това е нормалното, Киара.

- Нормалните двойки не правят любов в тайни квартири.

- Ако трябва да съм откровен, винаги ми е харесвало да се любим в тайни квартири.

- Аз се влюбих в теб именно в такава.

- В коя?

- Онази в Рим - отвърна тя. - Малкият апартамент в една от пресечките на Виа Венето, където те закарах, след като италианските полицаи се опитаха да те убият в онзи ужасен хотел до гарата.

- „Абруци“ - уточни Габриел с тежка въздишка. -Каква дупка!

- Но пък безопасният апартамент беше чудесен.

- Ти почти не ме познаваше.

- Всъщност вече те познавах доста добре.

- Приготви ми фетучини с гъби.

- Фетучини с гъби готвя само за хората, които обичам.

- Направи ми сега.

- Ще трябва да си ги заслужиш.

Киара щракна един ключ на стената до леглото. Малка халогенна лампа за четене блесна като лазер в очите на Г абриел.

- Трябваше ли да правиш това? - попита той, присвил очи.

- Седни.

Киара извади една папка от чекмеджето на нощното шкафче и я подаде на Габриел. Той я отвори и за първи път видя лицето на Самир Абас. Беше ъгловато, с очила и набола брада, със замислени кафяви очи и високо чело. На снимката той ходеше по улица в жилищната част на Цюрих. Носеше сив костюм - униформата на швейцарските банкери - и сребриста вратовръзка. Куфарчето му изглеждаше скъпо, както и обувките. Палтото му беше разкопчано и не носеше ръкавици. Говореше по мобилен телефон. Съдейки по начина, по който бе извил устните си, Габриел заключи, че вероятно говори на немски.

- Ето това е човекът, който ще ти помогне да купиш терористична групировка - каза Киара. - Самир Абас, роден в Аман през хиляда деветстотин шейсет и седма, завършил Лондонското училище по икономика и постъпил на работа в Трансарабска банка през 1998 година.

- Къде живее?

- В квартал Хотинген, близо до университета. Ако времето е хубаво, ходи на работа пещ, за да поддържа форма. Ако е лошо, хваща трамвая от „Рьомерхоф“ до финансовия квартал.

- Кой трамвай?

- Номер осем, разбира се. Кой друг?

Киара се усмихна. Подобно на Габриел, тя имаше енциклопедични познания за обществения транспорт в Европа.

- Къде е апартаментът му?

- На Карменщрасе номер четири. Това е малко, следвоенно здание с хоросанова мазилка. Има общо шест апартамента.

- Съпруга?

- Погледни следващата снимка.

На нея се виждаше жена, която вървеше по същата улица. Носеше западни дрехи, с изключение на хиджаба, който обграждаше детинското й лице. За лявата й ръка се държеше момченце на около четири години, а за дяс-ната - момиченце, наглед осем-деветгодишно.

- Казва се Джохара, което на арабски означава „скъпоценен камък“. Работи на половин работен ден като учителка в Ислямския общински център в западната част на града. По-голямото дете ходи на уроци там. А момченцето - на забавачка. И двете деца говорят добре швейцарски немски, но Джохара общува с тях на арабски.

- Самир ходи ли на джамия?

- Моли се в апартамента. Децата харесват американски анимационни филмчета, за ужас на баща си. Музиката обаче не им е позволена. Музиката е строго забранена.

- Тя знае ли за „благотворителните“ начинания на Самир?

- Използват един и същ компютър. Допускам, че е наясно.

- Къде е компютърът?

- В хола. Проникнахме в него веднага щом дойдохме. Сега получаваме стабилен аудио- и видеосигнал. Освен това четем имейлите му и следим какви страници отваря в интернет. Твоят приятел Самир се наслаждава редовно на джихадисткото порно.

- А мобилният му телефон?

- Отне ни малко време, но успяхме да обработим и него. - Киара посочи фотографията на Самир. - Носи го в десния джоб на палтото си. Направихме това в трамвая, докато отиваше на работа.

- Кои бяхте?

- Яков го блъсна, Одед бръкна в джоба му, а Мордекай свърши техническата част, докато Самир четеше вестника си. Всичко приключи за две минути.

- Защо никой не ми е казал за това?

- Не искахме да те притесняваме.

- Има ли още нещо, което не сте мц съобщили?

- Само едно - каза Киара.

- Какво?

- Някой ни следи.

- Швейцарците ли?

- Не. Не са швейцарците.

- А кой?

- Имаш три опита. Първите два не се броят.

Габриел взе кодираното си „Блекбъри“ и започна да набира някакъв номер.

ЦЮРИХСКО ЕЗЕРО

На Ейдриън Картър му бяха необходими почти четиридесет и осем часа, за да стигне до Цюрих. Той се срещна с Габриел на ферибота за градчето Раперсвил на източния бряг на езерото. Носеше бежов шлифер и брой на „Нойе Цюрхер Цайтунг“ под мишница. Вестникът бе мокър от снега.