Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

По искане на Габриел, Картър положи значително старание, за да скрие името на Надия от държавните служители във Вашингтон. Независимо от потенциалните последици за американо-саудитските взаимоотношения, той не го спомена нито пред президента, нито пред Джеймс Маккена на седмичната среща в Белия дом за обсъждане на въпроси, касаещи контратероризма. Освен това се погрижи да скрие и идентичността на членовете на групата, която щеше да анализира събраната от Агенцията за национална сигурност разузнавателна информация. Тази информация стигаше най-напред до Картър в Лангли, а после биваше препращана към оперативния център на ЦРУ в Париж. Заместник-шефът на Центъра - човек, който дължеше кариерата си на Картър - сам доставяше информацията до внушителното имение в Серенкур, където я приемаше Сара Банкрофт. От особен интерес за Габриел и екипа му бяха телефонът и електронната поща на Рафик ал Камал, началника на охраната на Надия. Независимо от многобройните обаждания до саудитските разузнавателни служби и Вътрешното министерство, Ал Камал нито веднъж не спомена името на Зоуи Рийд. Съвсем различно обаче постъпи мадам Дюбоа, която прекара следващите седемдесет и два часа в непрекъснати разговори с Лондон, опитвайки се да научи някаква мръсотия или клюка от професионалното минало на Зоуи. Габриел възприе това като насърчителен признак. Очевидно, от гледна точка на Ей Ей Би, разследващата журналистка от Си Ен Би Си представляваше проблем за връзките с обществеността, а не заплаха за сигурността.

Зоуи остана в блажено неведение относно интригите, които се заплитаха около нея. Следвайки стриктно изготвения от Габриел сценарий, тя се въздържаше от всякакви контакти с Ей Ей Би. За да уплътни свободните часове, тя обикаляше музеите и се отдаваше на дълги разходки покрай Сена, което пък осигури възможност на Ели Лавон и останалите полеви агенти да установят, че никой не я следи и подслушва. Когато изминаха още два дни без никаква вест от Надия, продуцентът на Зоуи в Ню Йорк започна да проявява нетърпение. „Искам те обратно в Щатите най-кьсно в понеделник - нареди й той по телефона. - Със или без ексклузивно интервю. Нещата опират до пари. Надия ги има с барели. А ние си броим пенитата.“

Обаждането помрачи настроението в обезопасената къща в Серенкур. Същия ефект оказа и речта, изнесена от френския президент през този следобед пред извънредната сесия на Националното учредително събрание. „Въпросът не е дали Франция ще бъде нападната отново от терористи - предупреди президентът, - а кога и къде ще бъде нападната. Горчивата истина е, че още човешки животи ще бъдат погубени в пламъците на екстремизма. За съжаление, това означава да бъдеш гражданин на Европа през двайсет и първи век.“

Минути след края на изказването пристигна съобщение от отдел „Операции“ на булевард ,Дар Саул“. То се състоеше само от четири печатни знака - две букви, последвани от две цифри. Но значението му беше недвусмислено. Бог очакваше Габриел в безопасния апартамент в Монмартър, за да разговаря с него насаме.

МОНМАРТЪР, ПАРИЖ

Сградата се намираше на улица „Лепик“, недалеч от гробището. Беше сива, седеметажна, с железни перила и мансарди. Самотно безлистно дърво растеше във вътрешния двор, а от чистото фоайе се издигаше спираловидно стълбище с изтъркана пътека, която заглушаваше стъпките на Габриел, докато той се изкачваше бързо към третия етаж. Вратата на апартамент ЗА беше притворена. В трапезарията седеше възрастен мъж с изгладени жъл-теникавокафяви панталони, бяла памучна риза и кожено пилотско яке, скъсано на дясното рамо. Седеше на ръба на тапицирано с брокат кресло, краката му бяха леко изпънати напред, а големите му ръце бяха подпрени на дръжката на бастун от маслиново дърво. Изглеждаше като пътник на перон, който се е примирил, че ще чака дълго влака си. Между пожълтелите му пръсти догаряше цигара без филтър. Дим с остра миризма се кълбеше над главата му като буреносен облак.

- Добре изглеждаш - каза Ари Шамрон. - Очевидно връщането към полевата работа ти се отразява благотвор-но.

- Не така планирах да прекарам тази зима.

- Тогава може би не трябваше да тръгваш след самоубиеца атентатор към Ковънт Гардън Маркет.

Шамрон се усмихна тъжно и смачка угарката си в пепелника на масичката за кафе. Шест други фаса бяха подредени там в стройна редичка - като патрони, които предстоеше да бъдат заредени в пистолет. Той подреди до тях седмия и се вгледа умислено в Габриел през облака дим.