Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

- Да не би да намекваш - започна със саркастичен тон Габриел, - че саудитските разузнавателни служби играят старата двойна игра: борят се срещу джихадистите, но в същото време тайно ги подкрепят?

- Тъкмо това намеквам. А американците в момента са в толкова незавидно икономическо положение, че ръцете им са вързани да предприемат каквото и да било.

Чайникът започна да съска. Габриел напълни пресата с вряла вода и постоя над нея в очакване кафето да стане по-силно.

Погледна Шамрон. Мрачното му изражение недвусмислено показваше, че все още мисли за американците.

- Всяка американска администрация си има свои модни фрази. Сегашната обича да говори за справедливост. Непрестанно ни напомнят за справедливостта, която са инвестирали из целия Близък изток. Справедливост в Ирак, справедливост в Афганистан и справедливост в определянето на цените на петрола. Понастоящем не можем да разчитаме на кой знае колко средства от тях. Но ако успееш да неутрализираш мрежата на Рашид...

- Те ще проявят справедливост и спрямо нашата банкова сметка.

Шамрон кимна мрачно.

- Но това не означава, че трябва да се държим като клон на ЦРУ. Нещо повече, министър-председателят подчерта, че е необходимо да се възползваме от тази възможност, за да се погрижим за някои нерешени въпроси.

- Като Малик ал Зубаир ли?

Шамрон кимна.

- Нещо ми подсказва, че още от самото начало си бил наясно каква е ролята на Малик във всичко това.

- Да речем, че имах сериозни подозрения.

- Тоест, когато Ейдриън Картър ме покани да замина за Вашингтон...

- Аз загърбих обичайните си резерви и се съгласих без колебание.

- Колко великодушно - каза Габриел. - Тогава защо си притеснен сега?

- Заради Надия.

- Тя бе твоя идея.

- Може да съм сгрешил. Може да ни е разигравала през всичките тези години. Може би прилича на баща си повече, отколкото ни се иска. - Той направи пауза и после добави: - Може би трябва да се освободим от нея и да намерим друг.

- Няма друг.

- Измисли го тогава - рече Шамрон. - Чувам, че го умееш.

- Не е възможно, знаеш го.

Габриел отнесе кафето до масата и наля в две чаши. Ари сложи захар в своето и го разбърка.

- Дори Надия ал Бакари да се съгласи да работи за вас - каза Шамрон, - нямате средства, с помощта на които да я държите под контрол. Разполагаме само с традиционните методи: кесеф, кавод, кусит - пари, уважение, секс. На Надия ал Бакари не й липсва нито едно от тези неща. Следователно няма как да бъде контролирана.

- В такъв случай ще трябва да си имаме доверие един на друг.

- Доверие? - повтори Шамрон. - Съжалявам, Габриел, но тази дума не я знам. - Той отпи от кафето си и направи гримаса. - Има една стара поговорка, която много обичам. „Завесата, която скрива бъдещето от очите ни, е изтъкана от ангел на милостта.“ За жалост, няма завеса, която да скрие и нашето минало. А то е населено с призраци. С духовете на обичани хора. И на врагове. Всички те са винаги с нас. Дори в момента. - Постоянно сълзящите му сини очи огледаха тясната кухня и отново се спряха на Габриел. - Но нека не говорим за миналото сега. По-добре да говорим за Надия. И за теб.

Габриел го изгледа продължително.

Бъркам ли, Ари, или действително изпитваш вина заради това, че ме върна?

- Ти съвсем ясно ми даде да разбера какви са желанията ти на срещата ни миналото лято в Корнуол. Трябваше да се съобразя с тях.

- Никога не си го правил. Защо именно сега да се съобразяваш?

- Защото си го заслужил. А освен това последното, което ти трябва на този етап от живота ти, е да се срещаш с дъщерята на човек, когото хладнокръвно си убил.

- Не възнамерявам да изповядвам греховете си пред нея.

- Това може и да не зависи от теб - каза Шамрон. -Обещай ми едно, Габриел. Ако настояваш да използваш нея, поне внимавай да не допуснете същата грешка като американците с Рашид. Приемайте я като смъртен враг и се отнасяйте с нея подобаващо.

- Защо не дойдеш при нас? Има достатъчно място за още един.

- Стар съм вече - меланхолично отвърна Шамрон. -Само ще ви се пречкам.

- А какво ще правиш?

- Ще седя тук сам и ще се тревожа. Напоследък си мисля, че това ще е участта ми оттук нататък.

- Не започвай още да се тревожиш. Възможно е Надия изобщо да не се съгласи.

- Ще се съгласи - увери го Шамрон.

- Защо си толкова сигурен?

- Защото дълбоко в сърцето си тя знае, че именно ти нашепваш в ухото й. И няма да е способна да устои на изкушението да зърне лицето ти.

Оперативната доктрина диктуваше Габриел да се върне веднага в Тревил, но гневът го принуди да се разходи до „Шан-з-Елизе“. Когато стигна там, минаваше полунощ. Всички следи от атентата вече бяха старателно заличени. Магазините и ресторантите бяха ремонтирани. Зданията наоколо бяха пребоядисани и с нови прозорци. Кръвта беше измита от тротоара. Нямаше паметна плоча, гневни надписи или дори апел този обезумял свят да се вразуми.