Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

Няколко минути след Римона се появи Иоси Гавиш. Висок и леко оплешивял мъж, облечен в кадифе и туид, той беше висш офицер в аналитичното звено на Службата. Родом от Лондон, той бе изучавал антична литература в оксфордския колеж „Ол Соулс“ и говореше иврит с подчертан английски акцент. Освен това се бе занимавал известно време с актьорство - критиците в Стратфорд на Ейвън още помнеха неговото изпълнение на Яго в „Отело“, - а при това бе и надарен челист. Габриел все още не бе имал възможност да се увери в музикалния талант на Иоси, затова пък неговите актьорски умения се бяха оказвали доста полезни не един и два пъти по време на операция. Сервитьорките в едно крайбрежно кафене на остров Сен Бартелеми бяха започнали да въздишат по него като за „мъжа мечта“, а в Женева един портиер на хотел си бе дал дума да го застреля на място, ако го види повторно.

Както обикновено, Михаил Абрамов пристигна последен. Върлинест, със светла кожа, изящни черти и очи с цвят на глетчер, той бе емигрирал от Русия в Израел още като младеж и се бе присъединил към специалните части на Саярет Маткал - елитното звено за специални операции на израелската армия. Навремето определян като „версия на Габриел без съвест“, Михаил собственоръчно бе елиминирал няколко висшестоящи терористи от „Хамас“ и „Палестинския ислямски джихад“. Като остави двата тежки куфара с електронно оборудване, той поздрави Сара с хладна целувка. Ели Лавон по-късно щеше да описва тази среща като най-ледената, на която е ставал свидетел от времето на мирния процес, когато на Шамрон му се бе наложило да стисне ръката на Ясер Арафат.

Известни под кодовото име „Барак“, еврейската дума за светкавица, деветимата мъже и жени в екипа на Габриел имаха редица странности и традиции. Сред странностите им бе навикът да се препират по детински относно разпределението си по стаите. Една от традициите им бе среднощната първа трапеза, обикновено приготвяна от Киара. По-особеното в трапезата на Ен Стрийт бе, че тя въобще не би трябвало да се състои. Подобно на всички останали на булевард „Цар Саул“, членовете на „Барак“ бяха очаквали операцията срещу иранската ядрена програма да е последната за Габриел. Така им бе съобщил както техният настоящ шеф Узи Навот - между впрочем с неособено печален вид, - така и Шамрон, който пък бе сериозно разтревожен. „Нямах друг избор, освен да го оставя на мира - беше им казал Шамрон след митичния си разговор с Габриел на скалния бряг в Корнуол. - Този път окончателно.“

И действително това решение можеше да е окончателно, стига Габриел да не бе забелязал крачещия по Уелингтън Стрийт с бомба под палтото Фарид Хан. Мъжете и жените, събрани на масата в трапезарията, добре съзнаваха колко много бе коствало на Габриел случилото се в Ковънт Гардън. Много години по-рано, в друг живот и под друго име, той не бе успял да предотврати друг атентат във Виена, който бе променил развоя на живота му завинаги. При въпросния инцидент бомбата не бе скрита под палтото на шахид, а закрепена на шасито на собствената му кола. Жертвите тогава не бяха непознати хора, а най-близките му - жена му Леа и единственият му син Дани. Леа сега пребиваваше в психиатрична болница навръх хълма Херцел в Йерусалим, заключена в затвора от спомените и тялото си, тежко увредено от огъня. Тя имаше само смътна представа, че Дани е погребан недалеч от нея - на Елеонския хълм.

Тази вечер членовете на екипа на Габриел не споменаха Леа и Дани, нито отделиха твърде много внимание на поредицата събития, направила техния ръководител неволен свидетел на мъченическата смърт на Фарид Хан. Вместо това те разговаряха за общи приятели, за семействата си, за прочетени книги и гледани филми, както и за забележителните промени, които напоследък претърпяваше Арабският свят. Свалянето на фараона в Египет бе отприщило вълна от протести, която заплашваше да помете кралете и диктаторите, управлявали държавите в района поколения наред. Дали тези промени щяха да донесат на Израел по-голяма сигурност, или щяха да го поставят в още по-трудна ситуация? Това бе предмет на горещи дискусии в Службата и около масата тази вечер. Йоси, който по природа бе оптимист, смяташе, че ако на арабите бъде дадена възможност да се управляват сами, те няма повече да са сред враговете на Израел. Яков, който от години внедряваше тайни агенти във враждебните арабски режими, обяви Йоси за жертва на опасна заблуда. Същото мнение споделяха и останалите. Единствено Дина не изрази позиция, понеже мислите й бяха заети с кутиите с документация, които ги очакваха в трапезарията. В страховития й мозък тиктакаше часовник, който й напомняше, че всяка изгубена от тях минута щеше да бъде оползотворена от терористите за планиране и подготовка. В документите се съдържаше възможността да бъдат спасени човешки съдби. Те бяха свещени текстове, криещи тайни, които единствено тя можеше да разшифрова.