Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

- Между другото, хлапе, все още не съм получил и пени от ЦРУ.

- Нито пък аз, Джулиан.

- Не ти ли плащат хонорар за всичките поръчки, които изпълняваш за тях?

- Явно смятат, че върша работата си безвъзмездно за общественото благо.

- Така излиза.

Двамата крачеха по крайбрежната пътека. Ишърууд носеше спортен панталон от туид и обувки „Уелингтън“. Стъпваше неуверено. Габриел, както обикновено, се изкушаваше да го подкрепи.

- Още колко възнамеряваш да ме караш да вървя?

- Вървим едва от пет минути, Джулиан.

- Което означава, че вече два пъти сме изминали разстоянието, което два пъти дневно извървявам от галерията до „Грийнс“.

- Как е Оливър?

- Както обикновено.

- Държи ли се прилично?

- Разбира се, че не - отвърна Ишърууд. - Но не е казал и дума за участието си в твоята малка лудория.

- Нашата малка лудория, Джулиан. Ти също участваше.

- Но аз участвам от самото начало - каза Ишърууд. - А за Оливър това е нещо ново и вълнуващо. Той си има своите кусури, ала зад цялото му хленчене и фучене тупти сърцето на патриот. Ти не бери грижа за Оливър. Той няма да издаде твоите тайни.

- Ако се изпусне, ще го посетят от МИ5.

- Това бих платил да го видя. - Походката на Ишърууд ставаше още по-неуверена. - Дали наоколо няма да се намери някоя кръчма? Устата ми пресъхна.

- По-късно. Имаш нужда от движение, Джулиан.

- Какъв е смисълът?

- Да се почувстваш по-добре.

- И така се чувствам добре, хлапе.

- Затова ли искаш аз да поема галерията?

Ишърууд се спря и пъхна ръце в джобовете.

- Не идната седмица - каза той след малко. - Не и идния месец. Не и идната година. Някой ден.

- Продай я, Джулиан. Оттегли се. Порадвай се на живота.

- На кого да я продам? На Оливър? На Роди? Или на някой руски олигарх, който не отбира нищичко от култура? - Той поклати глава. - Вложил съм твърде много в нея, за да я оставя в ръцете на непознат. Искам, както се казва, тя да остане в семейството. Но тъй като нямам такова, ти си най-близкият ми човек, на когото мога да я поверя.

Габриел не отвърна нищо. Ишърууд неохотно тръгна отново.

- Никога няма да забравя деня, когато Шамрон те доведе в моята галерия за първи път. Беше толкова мълчалив, че се чудех дали изобщо можеш да говориш. Слепоочията ти бяха посивели като моите. Шамрон тогава нарече това...

- „Белезите на момче, извършило мъжки дела.“

Ишърууд се усмихна тъжно.

- Когато те видях с четка в ръката, направо проклинах Шамрон за това, което е сторил. Трябваше да те остави в „Бецалел“ да си довършиш образованието. Сега щеше да си сред най-големите художници от твоето поколение. Впрочем всички в Ню Йорк се опитват да разберат кой е нарисувал портрета на Надия ал Бакари. Как ми се иска да научат истината!

Ишърууд отново се спря, за да погледа вълните, които се разбиваха в черните скали в северната част на залива.

- Ела да работиш за мен - каза след малко той. - Ще те посветя в тайните на занаята, например как да изгубиш и ризата на гърба си в десет лесни стъпки. А когато реша, че е дошло времето да се посветя на градинарството, ще ти оставя предостатъчно ресурси, за да продължиш делото. Ето това искам, хлапе. А което е по-важното, това иска и жена ти.

- Много щедро от твоя страна, Джулиан, но не мога да приема.

- Защо?

- Защото един ден някой стар неприятел ще дойде уж да види картина на Бордоне или Луини и ще получа няколко куршума в главата. Както и Киара.

- Жена ти ще остане разочарована.

- По-добре разочарована, отколкото мъртва.

- Аз далеч не съм експерт по дълготрайните връзки - каза Ишърууд, - но имам усещането, че в скоро време жена ти ще се нуждае от промяна в обстановката.

- Така е - каза Габриел с усмивка, - вече ми го намекна недвусмислено.

- Тогава елате в Лондон, поне за през зимата. Така Киара ще се разсее, а аз ще спестя цяло състояние от куриерски услуги. Имам една картина на Пиеро ди Кози-мо, която отчаяно се нуждае от вниманието ти. Уверявам те, че няма да съжаляваш.

- Всъщност вече ме чака една поръчка в Рим.

- Така ли? - запита Ишърууд. - Държавна или частна?

- Частна - отговори Габриел. - Собственикът живее в доста голям дом в края на Виа дела Кончилиационе. Предлага ми да почистя едно от любимите ми произведения.

- Кое?

Габриел отговори.

- Опасявам се, че с това не мога да се конкурирам -каза с примирение Ишърууд. - Възнамерява ли да ти плати нещо?

- Почти нищо - отвърна Габриел. - Но все пак ще съм удовлетворен. Най-малкото заради Киара.

- Само гледай да не се замесваш в неприятности. Последния път, когато отиде там...