Даниъл Силва: Портретът на един шпионин

- Тогава защо се чувствам така зле?

- Защото в края на краищата това е мръсна работа. Дори и когато издаваш нареждане за убийство от другия край на планетата.

- А защо ме накара да изчакам?

- Виж колко часът е сега в Йемен.

Беше точно 10,03 сутринта - същият час, в който самолетът на полет 93 на „Юнайтед Еърлайнс“ бе паднал край Шанксвил, Пенсилвания, вместо да порази предполагаемата си мишена - сградата на Капитолия. Картър не каза нищо повече. Дясната му ръка трепереше.

Оставаше един последен въпрос за разрешаване. В крайна сметка всичко бе сведено до обикновена сделка: пет милиона долара за едно име. То беше осигурено от Файсал Кахтани - стария източник на Шамрон от саудитските разузнавателни служби. Както можеше да се очаква, петте милиона бяха депозирани в цюрихския клон на Трансарабска банка.

Те поставиха обекта под наблюдение и в продължение на няколко седмици дискутираха какво точно да предприемат. От своя престол в град Тиберия Шамрон нареди да бъде въздадено старозаветно правосъдие. Ала Узи Навот, чието влияние бе нараснало значително, успя да отмени заповедта му. Габриел насмалко не бе загинал в името на американската мания за справедливост и сега Навот при никакви обстоятелства не бе склонен да погуби всичко заради някаква прибързана тайна операция в столицата на Съединените щати. Освен това, изтъкна той, самият факт, че разкриваха на американците името на един предател, щеше да добави нови активи в сметката на булевард „Цар Саул“.

Узи изчака следващото си официално посещение във Вашингтон, преди да подшушне името на Ейдриън Картър. В замяна поиска само едно. Картър се съгласи с готовност. Това бе най-малкото, което можеха да сторят, каза той.

Наблюдението на обекта се пое от Бюрото. Те започнаха да анализират всичките му телефонни разговори, разплащанията с кредитни карти и съдържанието на компютрите му. Не след дълго вече разполагаха с необходимата информация, за да преминат към следващия етап - действията. Изпратиха самолет до Корнуол. После оставиха тебеширен знак в основата на една дървена табела край булевард „Макартьр“. И зачакаха.

Тебеширеният знак беше с формата на кръст. Това заинтригува Елис Койл, понеже виждаше такъв за първи път. Знакът означаваше, че връзката на Койл искаше да се срещнат лице в лице. Рискът беше голям - всяка лич-на среща между източник и надзорник криеше сериозни опасности, - но пък беше рядка възможност.

Койл изтри знака с върха на обувката си и навлезе в парка с Люси. Все още не бе откачил повода от нашийника на кучето. Не смееше да я пусне. Една свадлива стара вдовица от Спринг Вали наскоро му бе вдигнала скандал, че не събирал изпражненията на Люси. Заплашваше го глоба, а можеше дори да го призоват за обяснение в полицията. Последното, от което се нуждаеше Елис в момента, бяха разправии с органите на реда. Не и при положение че му оставаха броени седмици до заслужената почивка. Той си даде дума да изостави своите размирни навици и тайничко се зае да планира кончината на омразния малък мопс на вдовицата.

Вече минаваше девет часът, а полянката в края на алеята потъваше в сумрак. Койл хвърли поглед към масите за пикник и различи тъмния силует на мъж, който седеше сам. Той поведе Люси на кратък оглед за записващи устройства, а след това се запъти към масата с непознатия. Едва когато наближи на няколко крачки, осъзна, че това не е човекът от саудитското разузнаване, с когото поддържаше връзка. Този мъж имаше прошарена коса на слепоочията и зелени очи, които сякаш светеха в мрака. Те погледнаха кучето по начин, който предизвика у Койл тръпки.

- Извинете - рече Елис. - Взех ви за друг.

Той се обърна да си ходи, но чу зад себе си гласа на непознатия:

- За кого по-точно?

Койл отново се обърна. Човекът със зелените очи седеше на същото място.

- Кой сте вие? - попита го Койл.

- Аз съм този, когото ти продаде на саудитското разузнаване за трийсет сребърника, заедно с Надия ал Бакари. Ако зависеше от мен, бих те изпратил в ада заради постъпката ти. Но днес е твоята щастлива вечер, Елис.

- Какво искате?

- Исках да погледам лицето ти, докато ти поставят белезниците.

Койл отстъпи ужасен назад и трескаво се заоглежда. Мъжът на масата само се усмихна леко.

- Питах се дали ще посрещнеш съдбата си със същото достойнство, с каквото тя посрещна своята. Сега виждам отговора.

Койл пусна каишката на Люси и хукна да бяга, но миг по-късно бе обграден от агенти на ФБР. Габриел остана в парка, докато отведоха Койл, а после се отправи по алеята към булевард „Макартър“. По обяд на следващия ден вече беше в Корнуол.