Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

- Смятат, че съм изкарала няколко години като част-на ученичка някъде в Европа. Липсата в досието определено допринася за моя имидж на загадъчна жена.

- Нещо ми подсказва, че и любовният ти живот ще се подобри значително. - Той огледа роклята й. - Особено след тази вечер.

- „Живанши“ е. И е скандално скъпа.

- Прекрасна е - каза Киара, помагайки на Сара с ципа. - Ти също.

- Интересно колко различен изглежда светът, когато не седиш в мрачна стаичка в Лангли и не следиш движението на терористи.

- Само не забравяй, че те още са на свобода - каза Габриел. - И че някой от тях може да знае името ти.

- Подозирам, че аз съм най-добре охраняваният музеен уредник в целия свят.

- Кой се грижи за охраната ти?

- Управлението - отговори Сара. - С помощта на антитерористичното звено. Боя се, че в момента са ми доста ядосани. Както и Ейдриън. Опитва се да измисли как да ме задържи на работа.

- Как е той?

- Много по-добре, след като Джеймс Маккена изхвърча от Белия дом.

- А той с какво се занимава?

- Според слуховете ще работи в Американския институт за мир.

- Със сигурност там ще му е много добре. - Габриел вдигна едно копие от изданието на музея и се загледа в корицата.

- Искаш ли да видиш оригинала, преди да са влезли тълпите?

Габриел погледна към Киара.

- Иди - каза тя. - Ще те чакам тук.

Сара поведе Габриел по стълбището надолу към входа на крилото „Надия ал Бакари“. Персоналът вече подготвяше масите и отваряше първите бутилки шампанско. Габриел се приближи до портрета на Надия и прочете табелката до него. Обстоятелствата около смъртта й бяха представени неистинно. В биографичната информация баща й почти не присъстваше.

- Още не е късно - каза Сара.

- За какво?

- Да сложиш подписа си на картината.

- Обмислях този въпрос.

- И какво реши?

- Не съм готов да бъда нормален човек. Все още не.

- Аз също не съм сигурна дали съм готова за тази промяна. Но в определен момент... - Не довърши. - Ела - каза след малко и го поведе към една врата, - трябва да видиш останалата част от колекцията. Нашият стар познайник Зизи е имал забележителен вкус за терорист.

Двамата се разходиха из помещенията, по чиито стени бяха окачени картините - Сара във вечерната си рокля, а Габриел - в смокинг. При други обстоятелства можеше да изпълняват роли в някоя от операциите на Габриел. Но не и сега. С помощта на Надия той бе успял да върне Сара в същия свят, където я бе открил. Поне засега.

- Има и други - каза тя, посочвайки към една от стените, където бяха окачени произведения на Моне, Рено-ар, Дега и Сисле. - Още много. Можем да изложим само една четвърт от онова, което ни е завещала Надия. Вече водим преговори части от тази колекция да бъдат изложени в други музеи по света. Струва ми се, че Надия би одобрила.

Преминаха в друга зала, където имаше картини на Егон Шиле. Сара доближи един портрет на млад мъж, който смътно приличаше на Михаил.

- Помолих те да не му казваш нищо - укори тя през рамо Габриел. - Не трябваше да го правиш.

- Не знам за какво говориш.

- Ти си един от най-талантливите лъжци, които познавам. Но никога не си можел да мамиш хората, които са скъпи за теб. Особено ако са жени.

- Защо не си го поканила тази вечер?

- И как бих могла да го представя? - попита Сара. -Позволете да ви запозная с моя приятел Михаил Абрамов, убиец от израелските тайни служби. Той помогна да бъде ликвидиран човекът, който някога е бил собственик на тези картини. Участвахме в няколко операции заедно. Беше забавно. - Погледна Габриел. - Разбираш ли какво искам да кажа?

- Винаги има възможности, Сара, но само ако човек е склонен да направи усилие.

- Аз съм склонна.

- А той знае ли го?

- Знае го. - Тя обърна гръб на платното и докосна Габриел по бузата. - Защо имам усещането, че повече никога няма да се срещнем?

- Изпращай ми от време на време някоя картина за почистване.

- Твърде скъпо ми излизаш. - Тя погледна часовника си. Беше същият, който носеше Надия по време на отвличането. Все още бе настроен с три минути напред. - Трябва да си припомня речта, преди гостите да влязат. Би ли казал няколко думи и ти тази вечер?

- По-скоро бих се върнал в килията в Рияд.

- Все още не съм решила точно какво да говоря за нея.

- Говори истината - предложи Габриел. - Просто не я разкривай цялата.

Когато стана седем часът, художественият елит - с целия си блясък и суета - изпълни крилото „Надия ал Бакари“ в Музея на модерното изкуство. Габриел и Киара постояха на коктейла само няколко минути, а после се оттеглиха до един парапет над преддверието, за да изслушат словата. Сара говори последна. През цялото време тя съумя да остане на тънката граница между истината и измислицата. Речта й бе отчасти хвалебствена, отчасти призив за действие. Надия бе дарила на света не само своята колекция от картини, каза Сара. Тя бе дарила и живота си. Днес тленните й останки почиваха в необозначен гроб някъде на платото Неджд, но тази изложба щеше да стане неин мемориал. Докато елитът на художествените среди ръкопляскаше с одобрителни възгласи, телефонът на Габриел завибрира в джоба на сакото му. Той се отдалечи в един малко по-тих ъгъл, за да отговори на повикването, а после се върна до Киара.